Арчибалд Кронин: Гробницата на кръстоносеца

Следобедът отстъпи правата си на вечерта и залезът, неимоверно богат на багри и движения, застина неподвижно, озарен от млечнобяла светлина с цвят на перла. Мократа трева имаше сребрист оттенък, сякаш беше покрита със скреж, и изпускаше тънки струйки пара, които замираха подобно на паяжина върху живия плет и се стелеха като бродерия в долчинките. Езерцата на росата приличаха на малки блюдца, пълни с мляко на прах, които не отразяваха жълтата луна. А тя напомняше окото на голяма котка, спотаена на хълма и готова за скок.

В тази блестяща неподвижност изникна една дълга и тънка сянка, съпроводена от глух шум на падащ дъб и от метален звън на тежък болт. Последва я мъжка фигура, която излезе от един каменен нормандски параклис, толкова мъничък и толкова затулен в гънките на откритата гориста местност, че независимо от острите контури на тази стара и набързо построена сграда с тумбеста кула и прокажен вид той изглеждаше нереален като сън. Тази фигура напълно се покриваше със силуета на духовника Бъртръм Дезмънд, енорийски свещеник на Стилуотър.

Гологлав, с късо наметало на раменете си, той премина през лабиринта от локви, покрити с лишеи, премина покрай две големи тисови дървета, от които по-младото, най-малко от преди пет столетия, без съмнение е служело за направата на лъкове за стрелците от Съсекс, и след това през малка портичка излезе на междуселския път. Тук, озарен от белотата на нощта, в изблик на скрита радост, той се спря, пое си дълбоко дъх и продължи през красивата църковна земя, простираща се на повече от двеста акра. Излезе на мястото, от едната страна на което се намираше буковата гора от високи дървета на Дитчли, а от другата — покрита с прещип пясъчна целина, развъдник на дребни животни, през която минаваше междуселският път към Стилуотър. В далечината се виждаше Пръстенът на Ченктънбъри, отразен върху източната част на небето, а по-ниско, между дърветата, окото съзираше една абсурдна, но затова пък дружелюбна куличка от Бротън Корт. На запад откритата горска местност се разширяваше, пресечена от кариери за негасена вар — една безкръвна рана, нанесена от тарги, колички и други ръчни инструменти, за които се разказваше, че са от римско време, макар че беше по-вероятно оръдията на труда да са останали от древна пещ за керемиди. По-нататък следваха работническите жилища, шест на брой, приличащи на гъби, подредени в редица, и едва-едва над релефа на пътя блещукаше селото. Под него, озарен от светлина, се открояваше домът на енорийския свещеник.

Сградата беше солидна, в григориански стил, с прозорци тип „Паладиен“, с широк портал, подпрян на колони с канелюри, и с балистраден корниз — една наистина прекрасна архитектурна идея. В пълния смисъл на думата това беше една истинска провинциална къща, построена от неговия прадядо Кенън Хилари Дезмънд в 1780 година от местен бял камък, доставен от близката кариера, чиято експлоатация за радост беше вече преустановена. Следи от ранни градежи от времето на Тюдорите можеха да се открият все още в тухлените обори и конюшните, в помощните помещения за нуждите на селския бит, в изящната стена, иззидана от речни камъни с неправилна форма, която обграждаше просторната лятна кухня. Разположена сред ливада с мека трева, обградена с лехи от лалета и примули, с градина от все още ненапъпили рози, с наредени в южната част на имението по часовниковата стрелка, в правилен шестоъгълник цели редици от стари плодни дървета — сорт „Рипстънс“ и „Красотата на Бас“, целите забулени от цвят като древни хористи, изправена в съседство с един гигантски зелен дъб, хвърлящ сянка върху пясъчната настилка на централната алея, тази къща, подобна на малка златночервена ябълка, имаше здрави корени и оставаше непроменена. Това беше домът на фамилията Дезмънд в продължение на много години и този факт, особено тази вечер, вливаше горда топлина в сърцето на енорийския свещеник.

Беше почти сигурно, че неговите предшественици са дошли със завоевателя. Господин Дезмънд, един от загиналите кръстоносци, лежеше под мраморната си статуя, която беше в малката църквица на Даунленд, уви, със счупен нос от някой турист вандал. Местното наречие беше променило френския оттенък на името Дезмънд, но този факт не свързваше ли още повече рода с добрата земя на Съсекс? Те са служили на своята държава по три професионални линии, позволени на джентълмени: главно в църквата, но също в съда и в армията.