Арчибалд Кронин: Гробницата на кръстоносеца

Пред стаята на жена си се поколеба за миг, наклони глава и се ослуша. След това почука внимателно, изпъна се инстинктивно и влезе.

Това беше голям апартамент, намираше се на мястото на бившата дневна на втория етаж — най-хубавата стая в къщата. Без съмнение старият Дезмънд я беше определил за тази цел заради фините й пропорции и източен изглед, който, освен че приемаше утринното слънце, откриваше широка панорама към морето. Когато беше превърната в спалня на жена му, някои неща от оригиналната мебелировка бяха запазени — островърхите столове и канапенцето в стил „Чипъндейл“, един широк полукръг от гипсово огледало над белия мраморен перваз, червеният брюкселски килим.

Затулена зад подвижен скрин, Джулия Дезмънд лежеше с книга в леглото под сатенена завивка. Тя беше добре оформена и запазена жена на четирийсет и пет години с леко отпуснат вид, със закръглени гладки черти и плътна кестенява коса, която се беше разпиляла като облак върху възглавницата.

Джулия отбеляза с нокът мястото в книгата, където бяха изобразени знаците на Зодиака, и отправи въпросителен поглед към съпруга си изпод красивите си вежди. Очите й имаха забележително син цвят на незабравка, бяха почти детски, с бледи, леко отпуснати месести клепачи.

— И така, Стивън е вече у дома — каза Бъртръм.

— Да! Мисля, че скъпото ни момче изглежда добре.

Тя умееше само да противоречи на мъжа си с предвзета аристократическа интонация.

— Как е главоболието?

— По-добре съм, благодаря. Бях твърде дълго на слънце днес следобед. Това ранно пролетно слънце е много предателско. Току-що направих процедурите.

Той разбра от уреда, който се намираше върху нощното й шкафче, че само преди малко е правила вибрационни упражнения. На котлона имаше метален чайник, който изпускаше енергични кълба пара, показвайки, че след петнайсет минути екстрактът от трици ще бъде донесен и разбъркан, таблетките мая натрошени и погълнати, киселото мляко изядено. А не беше ли дошъл редът и на сушените водорасли? След това мехът с топла вода ще бъде отново напълнен, светлините — намалени, помадите за очи навлажнени и готови за през нощта. И отново, макар че той поставяше въпроса винаги с решителна християнска ясност, го жегна същата мисъл: защо изобщо се беше оженил за нея?

Запазеният й вид издаваше, че тя наистина е била някакво подобие на красавица и като единствена дъщеря на сър Хенри Марсдън от Хазелтън Парк е била уважавана в графското общество през онези дни и като „ловен трофей“ на сезона. Кой от тези, които я бяха виждали като млада, приличаща на лебед домакиня от Хазелтън Фет, като красавица от ловните балове в Чарминстърските казарми, с усмивка, все още предназначена да бъде център на вниманието, би могъл да си представи, че по-късно тя ще развие такива странности и ще се окаже толкова неизказано безполезна за него като съпруга.

Само в началото на техния брак, по време на няколко градински увеселения, тя се разхождаше грациозно по ливадата с голяма шапка и с гофриран слънчобран в ръка, след което с невъзмутима решителност отказваше да се интересува от дейността на епархията. Господ, казваше тя задушевно, не я е определил да носи супа на изпадналите в крайна нужда селяни, нито пък да си къса нервите с шиене на бебешки пелени за насърчаване на селската раждаемост. За радост жената на епископа я харесваше, но тя не искаше да се среща с жените на останалите духовници. Предпочиташе да прекарва дните като седи, навлечена с дрехи, до прозореца или в розовата градина, ангажирана с безкрайно бродиране върху цветна коприна, от която често вдигаше глава, за да гледа дълго в пространството, или да прави случайни забележки, които й идваха наум. Тя посещаваше два пъти месечно своя лекар в Лондон, тъй като отдавна беше изчерпала търпението на лекаря в графството. Децата й, които отглеждаше с лекомислена безгрижност, бяха за нея не повече от моментен епизод. Докато не й създаваха неудобства, беше склонна да им прощава всичко от разстояние. След като отчуждението й все повече нарастваше, тя се затвори в себе си и си създаде свой живот, който обаче изискваше тя да бъде заобиколена от непрестанни грижи, създаде си един малък свят на щастлива хипохондрия. И ако, о, боже, можеше да предвиди всичко това тогава, в онзи пропит с аромат на рози следобед преди двайсет години, когато едва не умря от целувката й в ароматични спазми! Тя не проявяваше никакъв по-сериозен интерес към него, освен когато задушевно дискутираше за цвета и здравината на табуретките си.