Арчибалд Кронин: Гробницата на кръстоносеца

Навън се чу гласът на бухал. В килера Керълин преместваше съдове и туршии с ненужен шум. Бъртръм се изправи и отпи от виното. Трябваше да наруши тишината, преди да се появи неловка пауза между него и Стивън. Колко странно беше да показва толкова голямо внимание и в същото време да се безпокои, че нещо подкопава техните отношения. Дали причината не се крие в това, че проявява прекалена грижа? Той никога не беше изпитвал такова безпокойство в компанията на другите си две деца. Разбира се, той беше привързан към Керълин, приемаше нейната упоритост, намираше я за „голям фактор в домакинството“. Но нейната привързаност към дома я обричаше, според него, да бъде вечно стара мома. А това несъзнателно накърняваше чувството му на семейна гордост. Колкото се отнасяше до Дейвид, най-малкото му дете, сега почти на тринайсет години, тук, уви, любовта му беше потопена в тъга, разочарование и съжаление. Но всеки от фамилията Дезмънд би могъл да се окаже заекващ, епилептик, макар че при Дейвид силни пристъпи на болестта нямаше.

Пасторът потисна въздишката си. Да се поддаде на чувството си, беше опасно. Но в сегашното си настроение не можеше да се отърве от него.

— Добре стана, че завърши толкова добре Оксфорд. Ти се справи чудесно със следването.

— О, не знам. Струва ми се, че накрая губех кураж.

— И аз се чувствах по същия начин, когато завърших Тринити, макар че го обичах колкото и ти.

Стивън замълча. Как би могъл да каже на баща си, че беше намразил университета? Сухата обстановка в него, усещането за превъзходство, чувството, че се намира извън живота, безкрайната претовареност със спортове, липсата на желание да изучава мъртви езици, които ужасно го отегчаваха, всичко това го накара да се противопостави и да се заеме с усъвършенстване на своя френски и испански. И преди всичко го владееше отвращението, което изпитваше от определената за него кариера.

Пасторът заключи:

— Ти си спечели един почивен ден. Клеър иска да играе с теб тенис, а чичо Хюбърт те кани да отидеш в Чилингъм. Нали сьомгата му беше вкусна тази вечер?… Твоят братовчед Джефри сега е там в кратък отпуск.

Стивън отново не отговори. И Бъртръм за първи път се запита дали под маската на пасивния си характер синът му не демонстрира признаци на сдържаност. Неговата природна бледност се беше засилила, погледът му беше помръкнал и това още повече смаляваше лицето му, което беше белязано от физическо безпокойство от най-ранни години. „Той не е силен. Дано не се измъчва за нещо“, мислеше си Бъртръм с безпокойство и покровителствено заяви:

— Трябва да си починеш на всяка цена. Не е нужно да се срещаш с паството преди юли. Ще оставим пет месеца за Лондон — оттук следва, че ръкополагането в свещенически сан ще стане на Коледа, най-удобния сезон през годината.

Стивън се изправи. Колко отдавна го предвиждаше и се ужасяваше от този момент, дори се опита по съветите на своя приятел Глин да го ускори — написа безброй писма, но после винаги ги късаше. Сега, когато всичко вече зависеше от него, той се почувства болен и вътрешно празен.

— Татко… Трябва да говоря с теб.

— Да? — Свещеникът го погледна въпросително и направи насърчителен жест с ръка.

Последва мълчание. „Дали не става въпрос за пари, мислеше си пасторът спокойно. Някакви неизплатени дългове в колежа?“ И тогава на пресекулки Стивън успя да изрече:

— Не желая… да продължавам така… и да изпълнявам заповеди.

Лицето на свещеника не се промени видимо, въпреки че неочакваната и пълна изненада, подобно на внезапна смърт, бе сложила все пак своя отпечатък върху него. Почти наивно той попита:

— Да се подчиняваш на заповеди?

— Мисля, че не съм създаден за църквата. Не съм добър с хората… Не мога да ги организирам. Не мога да прочета една достойна проповед, за да спася живота си.

— Тези неща ще дойдат по-късно — изправи се Бъртръм. Сетне промърмори: — Моите собствени проповеди не са особено брилянтни. Но вършат работа.

— Но, татко, не е само това. Нямам интерес към работата. Чувствам, че не съм способен да те наследя в това…

По-раншните му подозрения се потвърдиха от отпадналия глас на Стивън, но пасторът се овладя и гласът му отново прие мек тон.

— Ти си изморен и изчерпан, момчето ми. Ние всички се вкисваме и губим кураж от време на време. Ще се почувстваш другояче след няколко свежи разходки по тревистите хълмове на Даунс.

— Не, татко — дишаше на пресекулки Стивън, като напрягаше волята си. — Това, което става с мен, не е отскоро. Не мога да се затворя в това малко местенце и да знам, че ме очаква само пустота и разочарование.