Арчибалд Кронин: Гробницата на кръстоносеца

— Майка ти ще слезе ли долу? — запита той предпазливо.

— Мисля, че не. Направих й компрес на челото следобед, но все още не се чувства добре.

— Тогава на вечеря ще бъдем четирима.

— Трима. Клеър се обади по телефона да се извини, че няма да може да остане.

— Жалко! Но… има и други дни напред.

Гласът му изразяваше съмнение и тя усети, че въпреки голямото му уважение към Клеър, дъщерята на лейди Бротън от съседното селце Корт, и горещото му одобрение на мълчаливото разбирателство, което съществуваше между нея и най-големия му син, той беше доволен в душата си, че на събирането тази вечер щеше да има Стивън изцяло за себе си.

С усилие тя запази равния тон на гласа си.

— Все още не съм свършила с напечатването на бележките ти за утринната литургия. Кога заминаваш за Чарминстър?

— Мисля, че следобед. Владиката рядко е точен.

— Тогава в два часа. Ще те закарам там — рече тя и бързо го погледна с ревниви очи. — Изглеждаш изморен, татко. А те очаква тежък ден. Не позволявай на Стивън да те държи до късно.

— Не се безпокой, Керълин. Между другото, надявам се, че си ни приготвила нещо вкусно за вечеря.

— Има чорба по англо-индийска рецепта и сьомга, която чичо Хюбърт ни изпрати от Тест, с краставици и зелен сос. Разбира се, следващото блюдо е агнешко с наш собствен грах и пресни картофи. А за десерт Бизли е направила ябълков пудинг, който Стивън обича страшно много.

— О, да, скъпа моя. Спомням се, че той винаги питаше за него, когато се връщаше вкъщи от Малбъро. Нека бъде добре изпечен. Но почакай, не е ли това шумът на мотора.

Долавяше се слаб ритмичен звук. Дезмънд се спусна към вратата, отвори я и забеляза малък автомобил „Дьо Дион“, от който след взаимно подканване излязоха две фигури.

— Стивън!

— Как си, татко? А ти, Керълин? Дейвид не е ли тук?

— Още не. Ще се освободи следващия понеделник.

Фенерът на портала осветяваше слаба фигура, по-ниска от среден ръст, облечена в тъмно, която се бореше с един кожен куфар — момчето на Моулд не беше дошло, погледът можеше да улови тънки изваяни черти, чувствителни ноздри и тясно, по-скоро замислено, отколкото сериозно лице. След като изчака търпеливо да завършат семейните приветствия, напред пристъпи едно високо момиче със специални ръкавици и дълго палто от груб вълнен плат. Нейният мотоциклетен шлем беше загърнат с воал така абсурдно, че главата й приличаше на плоска кифла — явно воалът беше носен само от уважение към майчините наставления. Но това не можеше да накърни напълно спокойния й външен вид, нито биещото на очи добро възпитание, което се потвърди и от думите й, когато тя се присъедини към малката група.

— Жалко, че не успяхме да качим целия багаж и една част остана. Но в малкото ми пъргаво превозно средство няма място за куфари.

— Не се безпокой, скъпа Клеър. Утре ще изпратим човек да го прибере.

Свещеникът я хвана за ръка с почти бащински жест.

— Не можеш ли да останеш с нас сега?

— Бих искала, но при майка ми са дошли някакви хора от село, от аграрната комисия, някакви арендатори, които няма как да отпратим.

— А, добре! Една жена трябва да плаща някаква цена за това, че е стопанка на имение. Каква хубава вечер, нали?

— Прекрасна е! Когато идвахме от Халбъро, беше светло като ден.

Гласът й омекна, когато обърна глава с движение, което разчупи сянката на ужасната каска и откри чист и равен профил.

— Не беше ли хубаво, Стивън?

Той стоеше замислен — едно състояние, от което сега явно с усилие се измъкваше.

— Пътуването беше чудесно.

Но явно усети, че не беше изчерпателен, и си позволи да изрече една лекомислена фраза — нещо съвсем несвойствено за него.

— Но в един момент си помислих, че можем да настъпим газта и по-здраво.

— На Амбри Хил ли? — засмя се Клеър. — Не съм много по високите скорости. — Усмивката й просия за момент в сянката на портала. — Не трябва да ви задържам. Лека нощ. Елате ни скоро на гости… утре, ако е възможно. И се погрижете за простудената Керълин.

Когато тя си замина, Бъртръм обгърна с ръка раменете на сина си и го въведе в къщата.

— Радвам се да те видя у дома, Стивън. Знаеш ли… Е, как се раздели с Оксфорд? И как се чувстваш? Сигурно си гладен. Бягай да видиш майка си! След това ела на вечеря!

И докато Керълин, очите и носът на която се зачервиха от студения нощен въздух, се ровеше в чантата с книги, забравена на портала, а Стивън се изкачваше по стълбите, Бъртръм стоеше с поглед, отправен нагоре, изпълнен с бащинска привързаност, почти граничеща с екстаз.