Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

След прекрасната вечеря, поднесена изискано от двете прислужници, чиято първична селска недодяланост беше шлифована от Керълин, свещеникът се разтопи от удоволствие и поведе Стивън към кабинета си. Пердетата от груба вълнена материя бяха спуснати и една чудесна печка, заредена с каменни въглища, бумтеше. Отоплението в жилището на пастора не можеше да се нарече съвременно, но камините и печките бяха достатъчни, а топливото в изобилие. Независимо от натруфените корнизи това беше една уютна и предразполагаща за разговор стая, наситена с весели тонове. Те уравновесяваха сумрачната свещеническа обстановка, подчертана от скрин с подвижна горна част, където се съхраняваха религиозните съчинения на Пъзи, църковният календар и сгънат пурпурен епитрахил. Две изтъркани кресла от кафява кожа бяха разположени от двете страни на камината. До едната стена беше изправена остъклена етажерка, а до другата стоеше ковчеже със саксонски монети, резултат от археологическите изследвания на свещеника. Над ламперията в стила на архитектите братя Адам имаше два ловни трофея — обработени с костите кожи, които се пресичаха под лисича муцуна.

В ранния следобед, когато се готвеше за срещата, Бъртръм се беше отбил в избата и сега с тържествен вид взе една прашна бутилка, която се беше наклонила, изправи я върху скрина, извади неумело ронливата коркова тапа и наля две чаши с портвайн. Беше умерен човек и се докосваше до алкохола само в редки случаи. Никога не беше пушил. Но повод като днешния си заслужаваше да бъде отбелязан в духа на истинската семейна традиция.

— Тази бутилка е оставена в избата от дядо ти — отбеляза той, като държеше тъмното пурпурно вино на светлината и го оглеждаше с критичен вид. — Това е „Греъм — 1876“.

Стивън, който ненавиждаше портвайна, измърмори някаква похвала от креслото си и вдигна чашата към устните си. Постъпи като артист — правеше това, което се очакваше от него.

— Изглежда много хубаво, сър.

— Да! Всичко, с което дядо ти се захващаше, го правеше добре. Именно той е изградил тази забележителна отводнителна система с печени цигли. С тях пресушил южната ливада през 1878 година, ти знаеш това, и оттогава са останали известно количество тръби от печена глина. Старият човек видял, че всяка от тях може да побере точно по една бутилка, и ги наредил в избата. Получила се една идеална пчелна пита. Разбира се, той не пиеше много. Но обичаше да се почерпи с половин литър червено вино след успешен ден с ловджийските кучета. Както знаеш, той ходеше на лов до седемдесетата си година.

— Трябва да е бил голяма личност.

— Беше добър човек, Стивън. Истински селски джентълмен — въздъхна пасторът. — Човек едва ли може да си пожелае по-добра епитафия.

— И баба ми също — побърза да добави Стивън прилежно. След тръгването си от Оксфорд беше дълбоко развълнуван и когато влакът пресичаше ливадите, овощните градини и ветровитите скатове, реши да бъде безкрайно синовен. — Тя също не му е отстъпвала. Моулд ми е разказвал много за нея.

— О, да! Той й беше много предан. Същото се отнася и до всички нейни хора. Но тя го държеше в ръцете си.

Продължителна усмивка, породена от спомените, се разля по лицето на Бъртръм, а в очите му се появи блясък.

— Ти знаеш, че през последните години старата жена напълня твърде много. Толкова трудно се придвижваше, че беше принудена да иска някой да я кара с инвалидна количка. Моулд, който по това време беше син на градинаря, беше избран за тази цел срещу допълнително възнаграждение от шест пенса седмично. Това беше изключителна чест за него, но изискваше акуратност, особено когато баба ти искаше да отиде в селото и той трябваше да я бута по целия път до Амбри Хил. В един топъл летен ден, когато младият Моулд стигнал до билото на хълма, той се спрял да изтрие потта от челото си. Но след като пуснал ръцете си, инвалидната количка тръгнала и започнала да набира скорост по нанадолнището. Бедното момче се вцепенило от ужас. То се виждало вече убиец на своята господарка. Със силен вик побягнало надолу и когато стигнало там, що да види…

Стивън победоносно започна да се смее, тъй като знаеше този анекдот наизуст.

— Твоята баба била вече там, на селския площад, и спокойно се пазаряла с месаря за една агнешка плешка. — Усмивката на Бъртръм избледня. — Тя беше непокорна жена, но изключително милосърдна. И предана на баща ми. Умря само осем седмици след него.

Пасторът замълча — вероятно се замисли за собствения си брак.