Арчибалд Кронин: Гробницата на кръстоносеца

Братът на Бъртръм Дезмънд след продължителна и полезна работа по границите на Афганистан сега беше в полуоставка в Симла Лодж, на някакви си петнайсет мили оттук. Генералският чин все още му позволяваше да поддържа контакти с военното ведомство, но посвещаваше свободното си време на научното отглеждане на круши сорт „Жаргонел“. Само веднъж досега, доколкото се помни, семейството е спряло да търгува: когато в началото на царуването на кралица Виктория някой си Джоузеф Дезмънд, брат на прадядото на пастора, направил опит да произвежда църковна мебел. Но тъй като бизнесът има аромат на дискретност и зависи до голяма степен от късмета, то провалът за жалост трудно би могъл да се избегне.

— Желая ви приятна вечер, сър!

Обхванат изцяло от трепетно вълнение, енорийският свещеник не беше забелязал набитата фигура на стария Моулд, главния му градинар, изпълняващ също и задълженията на клисар, който накуцваше по алеята, за да затвори църквата.

— Добър вечер, Моулд. Аз вече заключих. Можеш да тръгваш обратно с мен.

Той направи пауза, без да разкрива причината, която, противно на навика му, го беше довела в църквата. Все още под влияние на същите чувства той добави:

— Искам да ти напомня, че Стивън си пристига тази вечер.

— Като че бях забравил, сър. Това е много добра новина. Надявам се, че ще намери време да се позабавлява с моите зайци — отговори градинарят и сетне добави с по-сериозен тон: — По всичко личи, че скоро ще го чуем от амвона.

— Все още има време за това — подметна с усмивка Бъртръм, докато се движеха заедно надолу по алеята. — Макар че, смея да заявя, ти би предпочел да слушаш един младеж, току-що завършил Оксфорд, отколкото стар и объркан човек като мен.

— Не, отче, не говорете така. Не бих служил на рода Дезмънд в продължение на петдесет години, ако не бях разбрал техните качества. А така, както те могат да проповядват, не може никой друг в този край.

Само това трогателно доказателство за почти феодална вярност беше достатъчно, за да повдигне настроението на пастора. Силният мирис на иглика стана още по-омайващ, а нежното нощно блеене на агнетата зад плета — толкова жаловито, че почти разкъсваше сърцето. О, тази Англия, мислеше си той. И тук, в истинското й сърце, неговата малка енория, скъпа за него като скъпоценен камък, която някога щеше да принадлежи и на Стивън, плаваше на лунната светлина подобно на кораб от души — единна, силна, неподвластна на времето.

— Ще имаме нужда от помощ за багажа. Ще се погрижиш ли Албърт да бъде на разположение?

— Ще го изпратя, учителю, ако си е вкъщи. Имам трудности с това момче, о, боже! Не е много по услугите. Но аз ще го накарам да свърши работа. Обещавам ви.

— С времето той ще поумнее, Моулд — отвърна Бъртръм с равен глас. — Не бъди суров с него.

Той се раздели със стария човек при тумбестата, извита в горния край като дъга портичка и няколко мига по-късно стоеше в просторното влажно антре на енорийството. Пасторът подаде наметалото на дъщеря си Керълин, която винаги му беше под ръка.

— Още ли не е пристигнал? — разтри той двете си ръце. Дефектът на хола беше във високите тавани и покрития с мозайка под, които създаваха усещане за вечерен хлад, леко смекчен от шума в хладните тръби.

— Не, татко. Но не очаквам да се забавят. Клеър тръгна за гарата с новия си мотор.

— Ние наистина трябва да се снабдим с една от тези измишльотини — отвърна с лека усмивка Бъртръм, което веднага премахна напрежението в тънките му черти и леко хлътналите бузи. — Ще можем да ходим с него на църква.

— Сериозно ли говориш, татко? — погледна го изумено дъщеря му. Нейният практичен ум, изцяло лишен от чувство за хумор, прие думите му буквално. — Знаем колко се дразниш от миризмата и праха, който вдигат автомобилите. Не ти ли стига моят пони — картинг?

Без съмнение съзнанието за важността на завръщането на Стивън я беше възбудило до краен предел. По тази причина тя говореше по-отривисто, отколкото възнамеряваше, а откритото й лице излъчваше напрегнатост. Отсъстващият поглед на баща й, наостреното му внимание — той очакваше звука на колела на пътя — я наказваше сурово. Тя наведе очи, нейното едро скроено тяло се отпусна без мисъл и без чувство. Никога ли нямаше да оцени той колко дълбоко му се беше посветила, да разбере, че единственото й желание беше да му служи още от първия миг на започващия ден. През този дълъг ден, почнал с припряното навличане на дрехите, без да се погледне в огледалото или да направи нещо за себе си, тя беше поела върху плещите си бремето на домакинската работа с подреждането на цветята, с наглеждането на градината и фермата, с прегледа на кореспонденцията му, със задължението да се оправи с натрапчивите посетители, с енориашите, които бяха на легло, със сухите археолози, както и с пристигащите с вагончета по празниците туристи от Литълси, желаещи да видят „могилата“, да намери време да се погрижи за бельото му и да закърпи вълнените му чорапи. А на всичко отгоре се беше простудила лошо и трябваше често да чисти носа си с прогизнала носна кърпичка.

Читать дальше