Арчибалд Кронин: Гробницата на кръстоносеца

Какво каза той в отчаяния си брътвеж? Шокът, който прочете в очите на баща си, го разтревожи. Настъпи момент на непоносимо мълчание, след който бащата рече:

— Не съм знаел, че гледаш на Стилуотър по този начин. Ние може би сме малка енория. Но нашата стойност може да се измерва и с други мерки, освен с тези на простата аритметика.

— Ти не ме разбра. Аз обичам Стилуотър… Тук е моят дом. И аз знам колко високо си ценен на километри оттук. Но има нещо друго. Сигурно разбираш какво имам предвид, какво смятам, че трябва да направя с моя живот.

Пасторът рязко се отдръпна и с тревога се втренчи в сина си.

— Стивън, сигурно не става дума пак за онези диви хрумвания, нали?

— Те остават непроменени, татко.

Отново тишината се превърна в преграда, която вибрираше помежду им. Пасторът се изправи и отначало бавно, а после с нарастващо безпокойство започна да крачи из стаята. Най-накрая направи усилие, успокои се и се приближи до Стивън.

— Мое скъпо момче — каза той с голяма сериозност, — никога не съм се опитвал да те обвързвам към себе си чрез чувство за дълг. Даже когато беше много малък, преди още да тръгнеш на училище, предпочитах да се опирам на твоето природно чувство на привързаност и зачитане. Но все пак трябва да разбереш, че изцяло съм градил нещата върху възможността, че ти ще наследиш всичко това. Стилуотър означава много за мен, за всички нас. А като вземем предвид обстоятелствата на моя живот, инвалидността на майка ти, нещастната непълноценност на Дейвид! Фактът, че ти си моят най-голям син и прости ми — гласът му трепна за момент, — моят най-обичан син, ме накара да възложа надеждите си на теб. Но независимо от всичко казано в този момент аз го оставям настрана. Кълна се в честта си, че мисля за теб, а не за себе си, когато ти казвам, когато те моля да забравиш тази фантастична мечта. Разбираш какво имам предвид. Ти трябва… ти не можеш да постъпиш по този начин!

Стивън наведе очи, за да не гледа лекия тик, който се появи на бузата на баща му.

— Аз ще бъда този, който ще определя живота ми — каза той спокойно и си помисли, че уважението изгаря вътрешното му чувство за съпротива.

— Не и този начин на живот. Той ще те доведе само до разочарования. Да се откажеш от блестящите перспективи, да провалиш собствената си кариера само от глупост! Това ще бъде просто престъпление пред лицето на Бога. А съществува също и Клеър. Как, за бога, би могла тя да се впише в подобна схема? Не, не! Ти си твърде незрял за годините си, Стивън! Тази луда идея, която се е втълпила в главата ти, изглежда най-важна от всичко сега. Но след няколко години ти ще се надсмиваш над себе си за това, че дори си мислил за нея.

Потънал в креслото си, със зачервени бузи и наведени очи, изпитващ досада и замаян от портвайна, Стивън не можеше да намери думи да отговори. В този момент, без преувеличение, той мразеше своя баща, но в същото време съвестта го гризеше заради бащинската му привързаност. Той вярваше в справедливостта на своята гледна точка, но най-лошото беше, че го заливаше една сърдечна носталгична вълна, която напираше в гърлото му, вълна от детски спомени: приятните разходки до Амбри, когато вятърът го галеше в каручката с понитата, и баща му си играеше с поводите; Кери, облечена в чиста бяла престилка, и Дейви с първите си къси панталонки от вълнен плат на пикниците около Ейвън; маранята върху прохладната вода и свистенето на жълтата тръстика, когато плоскодънната лодка си проправяше път; семейните коледни песни пред елхата на Рождество, пухкавия сняг върху черчеветата на прозорците. О, как е възможно някой да си позволи да разкъса такива нежни и така здраво сплетени нишки!

Бъртръм се наклони напред и постави ръка върху рамото на сина си, но не самонадеяно, а по-скоро със затрогваща стеснителност.

— Повярвай ми, Стивън, за твое добро е. Сърцето ти не може… не би могло да позволи да ми се противопоставиш.

Стивън не посмя да вдигне очи, а още по-малко можеше да опозори себе си чрез сълзи. Беше определил позицията си, поне засега. А тя предполагаше, че ще се бори решително, както беше обещал на Глин, за да спечели.

— Много добре! — успя да измърмори най-сетне бащата, изпивайки цялата горчилка, която носи поражението за благородната и страстна натура. — Ако си привързан толкова силно към тази идея, ще дам пробен срок на хората от енорията, за да видим какво ще излезе от това.

Бъртръм тръгна бавно нагоре по стълбите. Дълбокото му чувство на облекчение не намали ни най-малко нито обзелото го безпокойство, нито пулсиращия трепет в сърцето му.