Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Може би зареденият пълнител — сувенир от Балаклава в бащиния хол — трябваше да го предупреди, но кой, уви, би могъл да предскаже. Баща й, който, докато не стана на седемдесет години, беше един обаятелен ексцентрик, пристрастен в свободното си време към механични изобретения — електрификация на имението си с верига от вятърни мелници, безобидна конструкция на скорострелна пушка, която не беше приета от Военното министерство, поставянето на крила на иконома на семейството и превръщането му ни повече, ни по-малко в машина от жива плът. Същият този човек щеше да предскаже, че на базата на това невъобразимо парче желязо би могло, според неговата старческа глупост, да се пристъпи незабавно към грандиозен проект за строителството на летателна машина, подобна на тази, с която е летял Блерио през Ламанша. И макар че само по себе си това вече беше истинска лудост, все пак чудноватият уред с фантастичен замисъл изглеждаше способен да се издигне вертикално от земята: на практика беше един хеликоптер. Сър Хенри беше наблъскал своя прекрасен парк с бараки и хангар, с чуждестранни работници, инженери и с един белгийски механик. Той харчеше пари без сметка — с две думи, разори се и умря като посмешище. Имението Хазелтън, което можеше сега да принадлежи на Джулия, беше превърнато в девическо училище, а големият хангар — във физкултурен салон. Бараките, някога място за прясно боядисани чудесии, се превърнаха в хранилища за кални хокейни стикове и различни номера обувки.

Не можеше да бъде, мислеше си Бъртръм с нова вълна песимизъм, че макар и частица от тази нестабилност на дядото се е предала на Стивън. Не, това не е възможно! Но момчето твърде много приличаше на него умствено и физически, беше на практика негово копие.

Безпокойството като облак хвърли сянка върху настроението му и той се изкуши въпреки логиката на разума да разкрие пред жена си какво го тревожи, да потърси някаква утеха от нея.

— Скъпа моя — рече той, — докато Стивън е с нас, мисля, че трябва да направим усилие и да го избавим от самия него.

Джулия го погледна с изненада. Тя притежаваше в забележителна степен качеството да изопачава смисъла на това, което й беше казано.

— Безпокоя се за него. Той винаги е бил необикновено момче. А сега преминава през труден период.

— Трудно ли, Бъртръм? Нима не е излязъл още от пубертета?

— Да, разбира се! Но ти знаеш какво става с тези младежи. Те имат странни мисли в главите си през пролетта.

— Да не искаш да кажеш, че Стивън е влюбен?

— Не! Въпреки че ние знаем много добре колко е привързан към Клеър.

— Тогава какво имаш предвид, Бъртръм? Не вярвам да е болен. Ти самият каза само преди миг, че той се чувства отлично.

— Ти беше тази, която каза това — рече свещеникът и противно на волята си почувства, че започва да губи търпение. — Мисля, че той е далеч от това, да бъде добре. Но разбирам, че ти нямаш намерение да споделиш моето безпокойство.

— Ако пожелаеш да ми разкажеш, скъпи, няма да имам нищо против да те изслушам. Но не е ли достатъчно твоето безпокойство, защо трябва да безпокоиш и мен? Мисля, че изпълних своята част при отглеждането на децата ти. В това начинание, от първото до последното дете, аз изпитах малко радости. Освен това ти пое отговорността за тях. Никога не съм ти се бъркала. Защо да го правя сега?

— Истина е! — рече той и се опита да потисне гордостта си. — Джулия, нима ще ти бъде почти безразлично, ако Стивън си провали живота? В него има нещо под повърхността, което не разбирам. Какво наистина се върти в главата му? Кои са приятелите му? Не си ли спомняш, че когато Джефри го посети в Тринити миналата година, в неговите стаи той намери една много невзрачна личност. Вечният неудачник Джефри нарече този човек изпаднал художник… един уейлец.

Той спря, като я погледна почти умолително. Джулия, която не се готвеше да отговори, все пак запита меко:

— Какво имаш против уейлците, Бъртръм? Те имат прекрасни гласове. Дали този уейлец пее?

— Не — отговори Бъртръм и се изчерви. — Той през цялото време уговаряше Стивън да замине за Париж.

— Младите мъже са правили това и преди, Бъртръм.

— Смея да кажа, че не по тази очевидна причина, за която си мислиш.

— Тогава по каква причина, ако не да опита някоя французойка?

— Да рисува.

Най-сетне изказа опасенията си гласно. Направи го с усилие, но все пак с някакво чувство на облекчение и очакваше мълчаливо тя да заговори.

— Трябва да си призная, Бъртръм, че виждам малко вреда във всичко това. Помня, че когато бях в Интерлейкън с татко, аз нарисувах няколко прекрасни малки картини с водни бои на езерото. Преобладаваше синият цвят. Стивън винаги е обичал да рисува. Наистина ти беше този, който пръв му купи кутия с боички.