Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— На нервите ви ли, Дезмънд?

— Да, сър! Тя е нарисувана толкова шокиращо, че това я прави несъмнен фалшификат.

Лицето на Уордън загуби предишното си любопитство и чертите му се втвърдиха.

— Не мога да ви разбера, Дезмънд! Картината е оригинал на Карло Долчи.

— О, едва ли, сър! — усмихна се Стивън извинително. — Нещо повече — освен грубата работа на четката и съвременното оцветяване, тя е направена върху бяло платно, което не е произвеждано преди 1890 година, сиреч повече от две години след смъртта на Долчи.

Лицето на Уордън придоби почти каменен израз. Той изпусна шумно през ноздрите си не огън, а християнския еквивалент на яростта — простото възмущение.

— Всъщност картината е моя собственост, Дезмънд. Тя е най-любимото ми произведение. Купих я на младини в Италия от познавач на картини. Независимо от вашето мнение аз ще продължавам да й се наслаждавам, все едно че е оригинал.

Сега обаче Уордън проявяваше повече внимателна умереност, отколкото враждебност. Той предложи на Стивън да се подслони под неговия чадър, след което го запита:

— Вие сте обиколили целия „Скинър роу“ днес следобед?

— Практически да, сър.

Стивън не пожела да си признае, че очаквайки посещението на Ричард Глин, беше претупал нечетните номера на улицата.

— Как се чувства старата госпожа Блими?

— Съжалявам, но не е напълно здрава.

— Дали бронхитът на бедната жена не се е влошил?

Когато Стивън се поколеба за миг и погледна неловко, Уордън добави:

— Има ли нужда от лекар?

— Не, не съвсем. Всъщност аз я заварих много пияна.

Последва неловка пауза, а след нея един много провокиращ въпрос:

— Откъде намира пари?

— Мисля, че и аз имам вина. Дадох й пет шилинга вчера, за да си плати наема на стаята. По всичко личи, че ги е похарчила за джин.

Уордън цъкна с език:

— Е, добре! Човек се учи, докато е жив, Дезмънд. Не ви правя бележка, но вие не трябва да поставяте изкушението на пътя на бедните божи създания.

— И аз мисля така. Но от друга страна, може ли някой да я обвини в това, че се е опитала да избяга за няколко часа от своята мизерия? Тя има болни гърди и не може да получи никаква шивашка работа, дължи на хазяите си пари за наем и е заложила почти всичко, което има в стаята си. Трябва да си призная, че почти се радвах, когато я видях как се клатушка насам-натам в състояние на щастлива забрава.

— Дезмънд!

— И нещо повече. Не можех да не си помисля, че ако всеки от нас се бе оказал в подобно положение, вероятно щеше да стори същото като нея.

— Хайде, хайде! Сега пък вече отивате твърде далеч — поклати Уордън с глава в знак на несъгласие и вдигна чадъра си. — Вие ще имате среща в младежкия клуб тази вечер, нали? Ще си поговорим за това след вечеря.

Той кимна на раздяла малко отчуждено и излезе. Стивън се качи горе в стаята си — един тесен куб, мебелиран със светъл дъб, с готически корниз и с въртяща се етажерка за книги. Леглото все още не беше оправено. Жителите на Сетълмента трябваше да правят това сами. Сутрин например Стивън редовно се срещаше с Гиър, старшия настойник, един умен и мускулест здравеняк християнин, който носеше препълненото си нощно гърне в тоалетната със сърдечен и безметежен вид. На практика обаче монашеската традиция не беше чак толкова сурова. Следобед от съседния квартал идваше една дребна млада прислужница, която беше готова да довърши или по-скоро да свърши по-голямата част от работата. Тъй като Стивън още от вратата, без да се съблича, се настани в креслото тип „Морис“, той можа да чуе как тя се движи леко в стаята на Лофтъс — хубав млад мъж, точен, сдържан и много елегантен по един свещенически начин, но който й намираше винаги много работа: ту обувките да му изчисти, ту да му изчетка и подреди костюмите.

Очевидно тя беше свършила вече с тези задачи, защото след няколко минути почука на вратата и влезе пъргаво в стаята, като държеше в ръка една кофа и кърпа за прах.

— О, сър, извинявайте. Не знаех, че сте тук.

— Няма нищо, може да продължите.

Той я наблюдаваше с разсеян поглед, когато тя започна ловко да снема чаршафите и да обръща дюшеците. Беше приятно малко момиче с румени бузи, като че разтривани с туцилен, имаше светлокафяви очи и черна коса с бретон. Видът й беше на типична кокни гърл — лондончанка коренячка от предградията. И все пак в нея имаше нещо необикновено: някакво излъчване на простота и невинност, на сърдечна общителност и преди всичко на нежност; сякаш не можеше да сдържи енергията и радостта от живота, които се съдържаха в здравото й младо тяло. И докато тя се движеше с отмерени движения, от погледа му не убягнаха тънкият й кръст и малкият й твърд бюст. Тя или не си даваше сметка колко внимателно я наблюдава той, или пък това ни най-малко не я смущаваше. Стивън инстинктивно посегна към блока и молива, които стояха на бюрото. Сложи блока на коленете си и започна внимателно да рисува.