Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Глин, разбирам всичко, но кажи ми, бих ли могъл да успея като художник?

— Боже мой, Дезмънд — наведе се Глин напред и веждите му се свъсиха. — Що за идиотски въпрос? Дали ще успееш? Какво разбираш под успех? Не знаеш ли, че в тази игра ти не може да имаш гаранции? Зависиш от самия себе си веднага след като се изрече думичката „върви“! И не се въвличай в тази работа по каквато и да било друга причина, освен ако не можеш без нея. Ако си сериозен, захвърли всичко, гладувай, кради, лъжи баба си, нарушавай всяка от десетте божи заповеди просто за да вземеш в ръцете си туба боя и мастихин.

Глин замълча, отпусна тялото си, след това продължи по-тихо.

— Вярвам, че имаш талант, изключителни възможности. В противен случай защо ще си троша главата с тебе? Знам колко трудно ще бъде за теб, затънал в традицията. Произходът ти е напълно погрешен. Трябвало е да бъдеш като мен, роден на работническа улица, в гнило миньорско градче. В твоето положение трябва сам да вземеш решение. И ако отговорът е не, смея да кажа, че от теб ще излезе сносен пастор.

Той рязко измъкна никелирания си часовник.

— Е, добре, ще трябва да си вървя. Трябва да се стяга багаж и още неща от този род. Довиждане, Дезмънд, пиши ми, когато имаш време.

Стивън не помръдна. Глин се изправи, тръгна и видя на перваза на камината перфорирана членска карта на клуба по крикет в Мерилбоун. Това беше билет за срещата по крикет между отборите на Оксфорд и Кеймбридж, която трябваше да се играе следващия месец. След като проследи с поглед Ричард, Стивън се изправи.

— Трябва да отида — каза той сухо. — Цялата фамилия ще бъде там.

Глин сви тъжно рамене, стисна ръката на Стивън и излезе.

Мачът беше завършил, вратите бяха извадени от игрището и ниското слънце хвърляше дълги сенки над моравата на лордовете. Сред модната навалица — човек не би могъл да нарече подобно множество тълпа — се виждаше група от седем души, която се движеше бавно към главните порти на „Св. Джон ууд роуд“. Керълин и Клеър вървяха с Дейви и братовчед му Джефри, а на няколко крачки от тях беше Стивън, следван от генерал Дезмънд и жена му. Неотложни църковни задължения в последната минута попречиха на енорийския пастор да присъства, а, разбира се, отсъствието на Джулия се коментираше от гостите като събитие на годината. Заради това Стивън се появи единствено за да бъде с брат си Дейви. И докато за по-малкия брат играта беше удоволствие, защото досега беше лишаван да играе крикет, то за по-големия брат това беше ден на изпитание. Главата му още кънтеше от неспирните викове на Джефри: „Добре изиграно, сър!“. И както винаги, жената на генерала — той рядко мислеше за нея като за леля Аделаид — беше използвала спрямо него онази фамилиарна комбинация от снизходителност и високомерие, която предизвикваше реакцията на най-необузданите му и най-тъмни инстинкти. Тази студена и надменна жена с тънко лице, възпитана в армейска традиция и загрубяла от слънцето на Индия, беше все още хубава по един груб и смел начин. Имаше забележителна фигура, макар и склонна към напълняване, а погледът й беше смъртоносен като удар на щик.

Аделаид заговори бързо с нейния излизащ на пресекулки, типичен за „графството“ глас, когато вече бяха излезли от игрището и някак си безцелно гледаха как красавиците на деня сядат в превозните си средства и потеглят в различни посоки.

— Днешният ден беше толкова хубав, че ще бъде жалко да го оставим да си отиде преждевременно. — Тя се обърна към съпруга си. — Имате ли случайно някакво предложение, Хюбърт?

Генерал Дезмънд огледа групата. Висок и стегнат, изправен като гръмоотвод, дори със сивата си шапка и утринно палто той имаше вид на войник, при това забележителен войник. Подстриганите мустачки само подчертаваха язвителната смелост на езика му.

— Мислех си, че всички заедно бихме могли да вечеряме във „Фраскати“.

— Шегуваш ли се, Питър? — рече Джефри, като оправяше връзката и бродираната си жилетка може би за стотен път, видимо решен да доказва превъзходството на облеклото си, за което беше сигурен, че му се възхищават.

Стилът, определян от него като „добра форма“, беше наистина главната грижа на Джефри, независимо дали ставаше дума за парадния плац или за Пикадили. И вече на двайсет и четири години, този стил направи от него един изискан, макар и малко вятърничав младеж.

— Дейви трябва да се върне в седем — наруши паузата Керълин, — а сега вече минава шест. Но не бива да се безпокоите — аз ще го кача на влака.