Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

В този момент, когато тя отстъпваше назад, а Стивън я следваше, вратата се отвори и в стаята влезе Уордън. За момент се възцари мъртва тишина. Уордън ги изгледа с каменно лице, след което с равен глас каза:

— А сега можеш да си вървиш, Джени.

Когато Джени тръгна към вратата съкрушена, цялата в сълзи, които се стичаха надолу по бузите й, Стивън овладя смущението си и успя да напъха банкнотата в джоба на палтото й.

— Довиждане, Джени — промълви той. — И дано имаш късмет.

Отговор, ако изобщо имаше такъв, не се чу.

Все така сдържан, преподобният Криспин затвори вратата след нея, след това бързо погледна към Стивън, стисна устните си и заби поглед в тавана.

— Дезмънд — рече той, — намирам, че вашето поведение се оказа много непристойно. Но никога не съм допускал, че може да стигнете толкова далече. Като приятел на вашия любим баща това ме наскърбява повече, отколкото мога да го изразя.

Стивън преглътна сухата буца в гърлото си. Кръвта се изцеди от скулите му, но в тъмните му зеници проблясваха искри.

— Не ви разбирам.

— Хайде, хайде, Дезмънд. Не може да отречете, че от известно време сте имали отношения на най-неподходяща близост с младата персона, която току-що отпратих.

— Отнасял съм се приятелски към Джени. Тя направи много, макар и дребни неща за мен и аз се постарах за отплата да й помогна.

— А-а! — възкликна Уордън многозначително. — И каква беше вашата представа за помощ — да идва често сама във вашата стая?

— Тя идваше да оправя стаята ми. И понякога аз я рисувах. Това беше всичко.

— Наистина ли? И така, вие сметнахте за част от вашите задължения като кандидат за посвещаване в свещенически сан да превърнете тайно в модел една от слугите в този дом на Бога. Счетох за свой дълг да се запозная с някои от рисунките, резултат на това непозволено сътрудничество, и трябва да ви призная, че тяхната художественост е много спорна.

Кръвта на Стивън нахлу в главата му. Очите му светнаха яростно.

— От това, което знам за вашия вкус, сър — отвърна той, като трепереше леко, — аз не съм изненадан, че не сте успели да ги разберете.

— Вярно е! — каза Блис с онова кисело спокойствие, което усещаше, че му приляга много добре. — Но моите стандарти, особено тези, които се отнасят до нравствеността, се различават от вашите собствени.

— Точно така — отвърна Стивън и предпазливостта му се изпари. — Аз не бих изхвърлил бедното момиче на улицата само заради една грешка.

— Смея да кажа, че това не е вярно. И се страхувах, че точно така ще оцените нещата.

— Какво имате предвид?

До този момент Уордън беше ледено спокоен, но сега ноздрите му се свиха и нещо подобно на белег се появи на благородното му чело.

— Въпреки че Дил съобщи името на виновния, аз не съм напълно убеден, че е той. Твърдото ми убеждение е, че поради вашето отношение към това нещастно момиче, особено по начина, по който вие си служехте с нея за т.н. художествени цели, вие сте отговорен или поне непряко виновен за покварата, в която е изпаднала тя сега.

Като дишаше тежко, Стивън изгледа втренчено Блис със зъл поглед.

— Никога не съм чувал подобна мръсотия в живота си. Или подобно лицемерие. Джени не е покварена. Тя си има любим и ще се омъжи за него. Включва ли вашата представа за християнско милосърдие правото да опорочавате нея и мен без истинска причина?

— Замълчете, сър! Няма да ви позволя да разговаряте с мен по този начин. Истината е, че ако трябва да се придържам стриктно към моите задължения, следва да поискам от вас да напуснете Сетълмента още сега, незабавно.

Той спря, за да си поеме дъх.

— Но от уважение към вашето семейство и заради бъдещето, което вероятно все още стои пред вас, аз съм склонен да бъда по-снизходителен. И вие, разбира се, ще ми дадете писмено обещание да изоставите веднъж завинаги това ваше силно увлечение, наричано с удоволствие от вас „изкуство“, което е напълно несъвместимо с вашето призвание на духовно лице. Освен това ще има и някои други ограничения, които съм принуден да наложа върху вас. Елате в моя кабинет след вечерната молитва и ще ви уведомя за тях.

Без да дава възможност на Стивън да отговори, той се обърна и излезе от стаята.

— О, върви по дяволите! — извика силно младият човек.

Но вратата вече беше затворена.

Няколко мига Стивън стоя със стиснати юмруци, погледът му беше закован върху ламперията от лакиран дъб, след това махна с ръка и седна на стола до масата, извади хартия за писане от чекмеджето и взе писалката.