Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Скъпи татко,

Направих всичко, което беше по силите ми, и претърпях пълен провал. Не искам да те огорчавам, нито да вземам някакво окончателно решение срещу твоето желание, но при сегашните обстоятелства смятам, че трябва да се оттегля за известно време — най-малко за година, което ще ми даде време да разбера нещата по-ясно, а също и да изпробвам моите способности в онази особена област, която ти е толкова неприятна и затова дори няма да я спомена. Давам си сметка какъв удар ще бъде това за теб и единственото ми извинение е, че аз просто не мога да постъпя другояче.

Предай моите най-сърдечни чувства на всички в Стилуотър и на Клеър. Ще ти пиша отново от Париж.

Стивън не познаваше Париж и затова първата дълбока глътка въздух го опияни като вино. Той влезе в града неспокойно, с известен страх от онези критични погледи, с които всеки парижанин задължително удостоява чужденеца. Поради това се насочи към хотел, който беше споменаван от баща му с тон на вежливо пасторско одобрение и без колебание даде адреса на шофьора. От Северната гара поеха към хотел „Клифтън“ на ул. „Сурдиер“, като се движеха с шеметно темпо по улиците на града, които в неделния следобед бяха удивително пусти.

Мястото изглеждаше тихо, не впечатляваше с нищо, но все още внушаваше уважение. Минаваше се през тесен вход към остъклен вътрешен двор във формата на квадрат, опасан от релефни чугунени балкони. В сънливия офис на хотела първото нещо, което видя, беше една котка с цвят на костенурка, която дремеше на бюрото. Никой не беше изненадан от внезапната поява на един млад англичанин. Възрастен портиер поведе Стивън нагоре по стълбите към неговата стая, която беше мрачна и миришеше на мухъл. В нея имаше огромно легло с червени завеси, а тапетите по стените бяха стари и бледи. След като свали багажа от плещите си с престорено задъхване, портиерът едва не уплаши госта, когато го попита дали желае чай.

— Не, благодаря — усмихна се Стивън, като си мислеше какви ли възвишени ценности поражда това мижаво вътрешно обзавеждане в душата на стария човек с воднисти очи и хлътнали бузи с червени вени, с жълта жилетка на черни райета.

— Искам да изляза и да поразгледам наоколо — рече Стивън.

— Няма много неща за гледане днес, господине — повдигна съчувствено рамене портиерът. — Навсякъде е затворено.

Но Стивън нетърпеливо разопакова багажа си и мушна вещите си в прашния гардероб. След това възбудено излезе от хотела и тръгна напосоки по улица „Монт Табор“ и през площад „Конкорд“. Мисълта му се въртеше главно около Глин. В онзи напрегнат момент на раздяла беше забравил да попита за адреса на Ричард. Не беше получил нито ред от него. Но Стивън беше сигурен, че би могъл да го открие сред хората, с които предполагаше, че се среща.

Времето беше меко и ясно, а синьото небе беше изпъстрено с блестящи облаци. Когато видя дългата редица кестени покрай реката напълно разлистени, Стивън едва не извика. Насочвани от бриза, листата проблясваха със светли и тъмни тонове, които галеха нежно очите му. Той прекоси булеварда и стигна до Сена. Металносивите й гладки води леко потръпваха и носеха на повърхността си керван от свързани един за друг шлепове. На един от тях млада жена с едри гърди и жълтеникава коса простираше на въже розово пране. Малко бяло кученце се въртеше в краката й. Мъж по долна фланелка и мека шапка пушеше кротко, седнал върху обърната кофа.

Преливащ от възторг, Стивън тръгна бавно по брега покрай Понт Роял, премина линията на демонтираните сергии за книги зад Понт Ньоф и се отправи към остров Сите. Той гледаше възхитен играта на цветовете върху водата, потъмняването на сенките върху каменната маса. Чак когато се смрачи, той се отправи към хотела с въздишка на съжаление.

Сега градът оживяваше от своята неделна вцепененост. В страничните улици, северно от реката, малките ъглови кафенета ставаха все по-оживени. Магазините се отваряха, семействата от средната класа заизлизаха навън, мъже по чехли се появяваха на входовете. Пред още неотворената хлебарница домакини си разказваха тихо клюки. „Аз съм най-сетне в Париж, мислеше си Стивън весело, най-сетне!“

Съвсем различно беше в „Клифтън“, който тънеше в сумрак и предлагаше тържествена, почти гробовна атмосфера. За момент Стивън беше изкушен да се върне обратно и да отиде да вечеря в „Максим“, в кафене „Риш“ или в някой друг приятен ресторант, за които беше чел толкова много. Беше обаче уморен и не му се ходеше никъде сам. Освен това беше решил да прави икономии. От годишната издръжка му бяха останали сто и петдесет лири и те трябваше да му стигнат за целия престой. Отби се в една закусвалня и хапна там. Имаше само един господин с вид на застарял ерген, в износено нордфолкско сако, който непрекъснато четеше, докато се хранеше и докато чакаше новите ястия, и още две шепнещи жени на възраст, с нездрав цвят на лицата. Без съмнение те всички бяха англичани, които опитваха френското меню — супа и овнешко с кисели задушени сливи, което, макар че се вписваше в рамките на здравословната храна, правеше на пух и прах лъжливото твърдение, че във Франция френската кухня е едно изкуство. И все пак нищо не беше в състояние да развали настроението му. Той си подсвиркваше, докато изкачваше стълбите към стаята си. Заспа като къпан.