Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Ето го и Филип!

Като проследи погледа му, Стивън видя в ресторанта да влиза един строен, с приятна външност мъж на около трийсет години, облечен в къс кафяв сюртук, с колосана яка и с вратовръзка, със силни сенки под очите, които показваха пълна отпуснатост и безразличие. Лъскавата му черна коса беше прилежно разделена в средата, но от едната страна се подаваше малка къдрица, която се спускаше върху бялото му чело. Неговият маниер, цялостният му вид създаваха впечатление за една изискана вялост, за скука и за самонадеяност.

Когато стигна до тяхната маса, той сложи сюртука си под мишница и докато сваляше лимоненожълтите си ръкавици, хвърляше леки презрителни забележки към Честър.

— Благодаря ти, че ми запази масата, мило момче. Но сега трябва да се измиташ. Очаквам гост в два часа и няма да имам нужда от придружител.

— Ние точно си тръгвахме, Филип — примирително каза Честър. — А сега искам да те запозная с Дезмънд. Днес той се присъедини към нас на курсовете при Дюпре.

Ламбер изгледа Стивън, след това се поклони вежливо.

— Дезмънд току-що е завършил последния семестър в Оксфорд — подхвърли бързо Честър.

— Наистина ли? — възкликна Ламбърт. — Кой колеж, ако мога да запитам?

— Тринити — отговори Стивън.

— А! — успокоен възкликна Ламбер и се усмихна, като показа белите си зъби, свали втората от тесните си ръкавици от шевро — една дълга операция, която той извършваше мълчаливо — и без дори да трепне, подаде малката си ръка на Стивън. — Щастлив съм да се запозная. Аз самият съм от този университет. Моля ви, не искам да ви притеснявам. Аз лесно ще си намеря друга маса.

— Уверявам ви — каза Стивън и се изправи, — ние напълно приключихме.

— Тогава елате на чай у дома някой ден. Ние сме вкъщи повечето от средите. Елате в пет часа. Хари ще ви доведе. И тогава ще станем двама души от Оксфорд. — След това с усмивка посочи към Честър. — И един, който беше на прага да постъпи в Кеймбридж.

Сметката беше бързо направена от госпожа Жобер и сега лежеше на масата. След като Честър не прояви никакво желание да я погледне, Стивън я взе и въпреки енергичните протести на Хари я плати.

Стивън свикна бързо и поразително леко с новата си свобода и само седмица, след като беше пристигнал, попадна в едно много удобно ежедневие. Получи се писмо от Стилуотър, което в голяма степен успокои душата му. Като подчертаваше болката, която му беше причинило внезапното заминаване на Стивън, енорийският свещеник донякъде беше приел този факт. Очевидно той пишеше от обич (думата изкушение беше зачеркната), която беше твърде силна, за да може да й устои. Следователно „всичко можеше да е за добро“, ако, както Стивън сам бе предложил, този едногодишен срок се разглежда от двете страни като „пробен камък“. Междувременно той одобряваше избора на Стивън за местоживеене, изтъкваше, че го познава твърде добре, за да има нужда да го направлява по пътя на добродетелта, и му заръчваше да не се лишава от нищо, за да не рискува здравето си.

Сутринта се случи сензация, която винаги щеше да му напомня, че се намира действително в Париж, за да направи „кариера на художник“. Стана, облече се бързо и тъй като закуската в „Клифтън“ с нищо не можеше да го съблазни, отби се наблизо в малка млекарница на ъгъла зад хотела. Тук за трийсет су му беше сервирана каничка с горещо кафе с мляко и две още топли кифли, които пекарят току-що беше извадил от пещта.

Пътят до студиото през тихите улички беше за него истинско удоволствие. Бързащите тълпи и полицаите в сини пелерини, ранобудните домакини, носещи на ръцете си отрупани кошници, войник, облечен в алени панталони, двама портиери, разменящи сплетни с метли в ръка, един стар чистач, пръскащ силна струя вода по плочника, разносни колички със свежи зеленчуци, трополещи откъм Централните хали — цялата тази картина завладя сетивата му. От време на време се чуваха внезапни остри крясъци, реч на много езици, бавен звън на камбани иззад меките сиви здания. Виждаха се грациозните бели мостове, прекрасната река, която вече започваше да искри под слънцето.

Вярно беше, че в студиото не се чувстваше уютно. Липсата на ред и непрекъснатият шум пречеха на човек да се съсредоточи. Струваше му се, че много от студентите бяха дошли не толкова за да работят, а най-вече да се развличат и да демонстрират необуздани страсти. Те се смееха и пееха, разиграваха груби шеги, водеха безкрайни дискусии на висок глас в кафенетата, спореха и се караха, нервираха се, преувеличавайки бохемството и като облекло, и като поведение. Разговорите им бяха изпълнени с жаргон, представяха се за всезнайковци по най-новите течения в живописта, приемаха Мане, Дега, Реноар 2като свои учители и ги защитаваха болезнено, презираха Миле 3и Енгър 4, бяха критични към Дьолакроа, а в същото време можеха да предложат твърде малко или почти нищо от себе си.