Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

На този ден към четири часа Стивън се запъти към улица „Бонапарт“, където на най-горния етаж на номер 15 живееше Хари. Изкачи бързо трите етажа. От квартирата се чуваше шумна кавга. Стивън се провря през полуотворената врата и видя как Честър спори с нисък човек с квадратна черна шапка и износено палто, който, без да се трогва, стоеше и наблюдаваше как неговият подчинен покрива един стенен часовник с обемист чул и пакетира чифт китайски вази и други предмети, които украсяваха стаята.

— Сега, ако позволите, вашия часовник, господин Честър.

— О, престани, Морис! — молеше се Честър. — Не сега. Дай ми възможност до края на седмицата и ще си оправим сметките.

В този миг Честър зърна Стивън. За момент той изглеждаше глупаво. После се приближи и се помъчи да се усмихне уверено.

— Не е ли идиотско това, Дезмънд? Преди малко свърших средствата си. А този проклет събирач на кредити ме разсъблича. Няколкостотин франка и ще си взема чека от Мейтър в края на месеца. Естествено не съм си и помислил да те моля и все пак, ако ти би могъл по някакъв начин…

Настъпи кратка пауза, след която Стивън рече любезно:

— Радвам се да ти услужа.

— Ужасно съм ти благодарен, старче. Ще си получиш обратно парите с лихвите на първо число от месеца. Ето, Морис, крадецо. Вземай и изчезвай!

Той сгъна шумящите хартийки, които Стивън извади от портфейла си, и ги предаде на бирника, който, след като ги преброи два пъти с наплюнчен палец, кимна мълчаливо, освободи съдържанието на чантата, която беше на масата, и с поклон, съпроводен от Честър, се измъкна от стаята.

— Е, добре. Вече се свърши! — сърдечно се разсмя Честър като на хубава шега. — Щях да тъгувам за старите си гърнета. И, разбира се, за това…

Като постави вазите обратно на перваза, той разсеяно отвори малък куфар и извади кръгъл сребърен медал, закачен на синя копринена лента. Наведе очи, поколеба се, сетне добави по един твърде стеснителен, но чаровен начин:

— Човек не говори за тези неща, Дезмънд. Но след като ме хванахте по бели гащи, нека да го кажа — това е медалът „Албърт“. Бях награден с него преди няколко години.

— За какви заслуги, Честър? — не можа да устои на любопитството развълнуваният Стивън.

— За спасяване на човешки живот в морето, пише в грамотата. Една глупава стара жена падна от парахода „Фолкстоун“. Не мога да я обвинявам. Случи се през зимата и морето беше ужасно бурно. Скочих след нея. Не беше абсолютно нищо. Не сме били във водата повече от половин час, докато параходът не се завъртя и не спусна лодка за нас. Но да оставим това и да тръгваме. Ако не побързаме, ще закъснеем за чая.

С възстановеното си вече чувство за хумор Честър водеше надолу по стълбите, като говореше и се смееше из целия път до жилището на Ламбер. То се намираше в по-отдалечената част на авеню „Дюкес“. Тук, в покрития с павета двор, имаше един малък сив каменен павилион, украсен артистично — вратата и рамките на прозорците бяха с цвят на зелена ябълка. Някога е бил жилище на портиера на една голяма къща от времето на Хенри Четвърти. Отвътре идваше миризма на готвено и на току-що запалени свещи. Мебелировката също беше оригинална — няколко разстлани килима, нанизани пердета и бамбукови столове. Върху горната част на пианото беше метнат испански шал.

Нетърпението на Честър ги бе довело по-рано. Ламбърт се беше отпуснал в кресло до камината, потопен в следобедна летаргия. Когато те влязоха, той повдигна един натежал клепач. Госпожа Ламбер ги приветства с добре дошли. Тя беше висока и стройна, по-стара, отколкото Стивън беше очаквал, с големи зелени очи, с почти остри черти, с пясъчна коса и млечна кожа, която й подхождаше. Нейната следобедна дреха беше с кръгъл отвор около врата в тон с добрата мода и с дълга до петите пола от бял брокат.

Докато тя и Честър разговаряха, Стивън я наблюдаваше. Тя седна и зае поза с извита шия, облегната на лакирания скрин. Усещаше колко внимателно я разглежда той и го погледна с широка усмивка.

— Надявам се, че роклята ви харесва.

Тя явно очакваше комплимент и той каза:

— Сигурен съм, че Уистлър би пожелал да ви нарисува с нея.

— Колко мило казано — и добави уверено: — Сама си я уших.

Тя стана и донесе на сребърен поднос чай, тънки сандвичи от кресон и петифури. Когато започна да налива в чашите, Ламбер се прозина и протегна.

— Чая! — извика той. — Не мога да живея без чай. Благословен хранителен чай! Силен да бъде, Елиз!

Когато пое чашата, Ламбер я балансираше весело.