Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— По-свещен и от индус — казваше той, правейки пауза, за да си поеме дъх, поставяше дългите си пръсти в прохладното течение, тесният му гръден кош се свиваше, кичур от косата падаше върху влажната му вежда. — Тези водни лилии… Чаши от най-чист алабастър… прозрачно розови и студени като гърдите на плуващи нимфи.

Неговият усет за красивото не се ограничаваше само с наблюдения върху природата. Ако жената, която го обслужваше, беше малко по-хубавичка, не беше възможно той да не флиртува с нея с пълна сила, независимо от острия поглед на жена си.

Стивън беше взел със себе си блок за рисуване и жадуваше да скицира всичко, което беше видял, но Ламбер го обезкуражи с капризна усмивка.

— Трябва да съхраняваш всичко тук, скъпи абате — почука той леко по челото си. — По-късно, когато останеш сам, то ще се роди наново.

Една неделна вечер след поредната екскурзия, която остави по-богати впечатления от друг път, Стивън остави Ламбер и другите двама участници в разходката с лодките и се отправи от речната гара „Свети Бернард“ към своя хотел. Слънцето, което сега залязваше зад кубето на „Трокадеро“, беше прежуряло през целия ден. Уморени от горещината, те се бяха къпали в басейна под бента при лятната къща, бяха хапнали специален обяд от студена пъстърва и пастет, допълнен от благородното вино „Шамбортен“ и бяха поспали на топлата трева по-надолу, по плажовете на Сенарт. Колко добре се почувства той! Кожата — обгорена от слънцето, гърдите — пълни с въздух, тялото — тръпнещо от прохладната речна вода. Обхвана го някакъв вид божествено опиянение. Изведнъж, когато пресече улица „Дьо Биевр“, един мъж изскочи от един тесен вход точно пред него. Той носеше тежки ботуши, чифт изцапани панталони от молескин, хамалска риза с кръпки. На врата си имаше червена кърпа, която беше дръпната небрежно настрана. Приличаше на работник, който си отива вкъщи след дълга и изнурителна работа. И все пак нещо във фигурата, в предизвикателната поза на главата му накара Стивън да се сепне. Той забърза напред.

— Глин!

Ричард Глин се обърна, лицето му се бе отпуснало и смалило. След като се вгледа по-добре, мрачният поглед, който така дълбоко набръчкваше челото му, постепенно се разсея.

— Ти ли си, Дезмънд? Все пак успя да дойдеш тук.

— Преди пет седмици — усмихна се Стивън с удоволствие. — И през цялото време се надявах да те срещна.

— Добре — рече Глин. — Ще се радвам да похапнем нещо. Не съм ял цял ден.

— За бога, какво правиш сега?

— Рисувам… сутрин от шест — отговори Глин настървено. — Склонен съм да забравя обеда си, когато работя, особено когато не мога да нагодя моята цветова гама.

Ахатово жълтеникавите му очи блеснаха от внезапно грубо нетърпение, изблик на продължително и страстно творческо усилие. Той хвана Стивън за ръка и го поведе по улицата.

Външният вид на Глин — с червена кърпа около врата и с ботуши с габъри — предизвика леко объркване в столовата на хотел „Клифтън“. На стария оберкелнер, обучен в традицията на английските маниери, не му харесаха двете стари моми, които, гледащи досега Стивън с одобрително съчувствие, бяха застинали от изненада. На Ричард обаче това не му направи никакво впечатление и като се настани удобно на стола си, се огледа наоколо с видимо любопитство.

— Защо, за бога, си отседнал тук, Дезмънд?

— Да си призная, не знам. Свикнах с него, предполагам.

Глин опита супата, направена както винаги от брашно и мазна водниста течност.

— Може би ти харесва кухнята? — предположи той.

Стивън се разсмя.

— Не беше особено вкусно, но блюдото с месо ще бъде добро.

— Би могло да бъде по-добро — поправи го Ричард и разчупи второ хлебче. — Казах ти, че съм гладен. Някоя вечер ще те заведа в истинско заведение за похапване.

— При мадам Жобер?

— За бога, не! Не в този артистичен бардак, където готвят с остатъците от вчерашното меню. Мразя имитациите, както в готвенето, така и в рисуването. Има едно бистро за шофьори на такси близо до дома ми. Винаги можеш да разчиташ на кръчма, където ходят шофьори. Те си поръчват пастет от заек, а той е нещо изключително. — Глин направи пауза. — А сега ми кажи за какво си дошъл тук.

С ентусиазъм Стивън започна да разказва надълго и нашироко как преживява в Париж. Той разказа за заниманията си преди обед в студиото на Дюпре, описа приятелството си с Честър и като стигна до семейство Ламбер и съвместните екскурзии до Шампроси, тонът му стана лиричен. В началото Глин слушаше с полусаркастична-полуснизходителна усмивка, но постепенно лицето му стана сериозно и той погледна своя компаньон подозрително.