Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Този чай може би идва от обширните плантации на семейството ти в Цейлон, Хари. Не е ли това мисъл, която стимулира? Кажи ми, ако усещаш аромата.

Той погледна към Стивън.

— Е, какво правите със себе си в този немирен град, господин абат?

Стивън се изчерви. Той разбра, че Честър е разказвал за него.

— Смея да кажа и вероятно ще ви се струва нелепо, но аз съм бъдещ пастор, обърнат към изкуството.

С няколко думи той се опита да обясни обстоятелствата във връзка с идването му в Париж. Когато завърши, последва пауза, след която Ламбер каза обичайната си проповед.

— Браво, абате! Сега, след вашата изповед, вие имате нашето безусловно опрощение.

А Елиз, склонила леко глава към Стивън с ласкаеща усмивка, промълви:

— Вие трябва да сте искали ужасно много да рисувате. А сега, вземете си още малко чай.

Когато Стивън се изправи, за да напълни чашата си, погледът му се спря върху три вентилатора, нарисувани по японска техника върху коприна и окачени на стената. Той беше впечатлен от изяществото на работата.

— Кой направи тези привлекателни неща?

Ламбер повдигна вежди. Той си запали цигара и чак тогава отговори със същия непринуден тон.

— В интерес на фактите, скъпи абате, тези неща са моя работа. Ако не ви е досадно, ще ви покажа и други неща, които съм направил.

Той остави чашката си, донесе няколко платна от малкото странично антре, след което ги изправи едно след друго върху висок стол до прозореца, така че върху тях да пада цялата светлина.

Повечето от картините бяха съвсем малки и с незначителен сюжет — една разцъфнала вишнева клонка в синя купа, две върбови дървета, надвесени над тихо езеро, дете със сламена шапка, седнало в беседка до реката. При това всяка от тях имаше декоративна красота, която надминаваше простия дизайн. Това беше качество, което, изглежда, се стремеше да въплъти бледите форми с взискателен и загадъчен чар. Когато разгледа платната, Стивън се обърна към Ламбърт:

— Никога не съм предполагал, че можете да рисувате така. Те са прекрасни.

Ламбер се престори, че не го интересува, но беше очевидно, че е доволен от тази оценка. Жена му се протегна и стисна ръката на Стивън.

— Фил е истински гений. Той рисува и портрети. — Зелените й очи блестяха. — Ако познавате някой, който би проявил интерес към тях, да се обърне към мене.

На вратата се позвъни и бързо, един след друг, влязоха много гости — всичките до един приобщени към тази атмосфера на рафинирано бохемство: един млад мъж с бели чорапи и с ръкопис в ръка, другият мъж — по-възрастен, но с яки квадратни плещи и добре облечен, беше от американското посолство; един модел на име Нина, която Стивън виждаше понякога при мадам Жобер; един пълен възрастен французин с пенсне, който целуна ръка на Елиз с трогателна галантност. Той се смяташе за потенциален купувач и затова тя го обгради с особено внимание. Отново донесоха чай. Ламбер наля уиски, разговорът се затегна и Стивън, който не искаше още при първото си посещение да се задържа, стана да си върви. Филип и жена му настояха пак да ги посети. Госпожа Ламбер дори прекъсна разговора си, за да го изпрати до вратата.

— Елате с нас на разходка по реката в неделя. Ние отиваме на пикник в Шампроси. — Тя направи пауза с широко отворени очи, сякаш приемаше комплимент. — Филип наистина ви хареса.

Много пъти след поканата Стивън придружаваше съпрузите Ламбърт — един път сам, а друг път с Честър или с други негови приятели — до разни прекрасни местности около Сена — между Шантийон и Мелюн. В неделя взеха малко увеселително корабче от Понт Ньоф до Аблон, където наеха скиф и загребаха леко, спокойно срещу бавното зелено течение, лъкатушеха между двата бряга, укрепени великолепно от Службата за горите в Сенарт, докато не стигнаха до едно ханче покрай реката. Обядваха на дървена маса на открито.

Времето беше прекрасно, листата на дърветата през този сезон бяха достигнали най-зрялата си красота, слънчогледите цъфтяха. Искрящият блясък на слънцето и горещият въздух, близките приятели, омайващата новост на всяка гледка и звук, сирената на шлепа, цветът на работното облекло, позата на жената на лодкаря, когато тя заставаше срещу небето — всичко това събуждаше у него трепетен екстаз, носеше му вярата, че най-сетне е „намерил себе си“ в „артистичния свят“. И това усещане действаше на Стивън като наркотик. Ламбер от няколко часа беше в настроение, във вихъра на победоносния си хумор. Шегуваше се по различни поводи, като проявяваше своя ум, сипеше ту духовитости, ту епиграми, цитираше дълги пасажи от Верлен 5и от „Цветя на злото“ на Бодлер.