Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Имаше, разбира се, и други, които сериозно се занимаваха. До Стивън седеше един поляк от малко селце близо до Варшава, който изгаряше от амбиция и беше пристигнал без средства в Париж. За да плаща таксата си при Дюпре, той бе работил дванайсет месеца като носач на гарата в Монпарнас. Напрежението, с което работеше, плашеше. Но той нямаше капчица талант. Често, когато Дюпре правеше всекидневните си обиколки, на Стивън му се искаше професорът да пресече безжалостно, дори и само с една дума, тази безполезна борба. Но той не казваше нищо, не правеше нищо освен да поправи някоя линия или да посочи с безмълвен израз, че липсва баланс в композицията. Неговото отношение към Стивън оставаше също толкова невъзмутимо, макар че веднъж-дваж, след като разгледа някои негови рисунки, погледна лицето му с прикрито любопитство, като че го виждаше за първи път.

Все повече и повече въпреки благородството и светските маниери на Дюпре в душата на Стивън започна да се прокрадва разяждащо го отвътре разочарование, болезненото огорчение на човек, който съзнава, че се е провалил в стремежа да осъществи младежките си мечти. Дали спечелването на признание и други знаци на внимание в официалните кръгове, дали възможността да излага ежегодно в Салона по една успешна картина, която да бъде винаги добре експонирана, дали участието в работата на всевъзможни комисии и комитети и представянето на „изкуството“ с бели ръкавици на правителствени приеми би имало стойност за човек, който иска да порази света с невероятен шедьовър?

Дюпре не проявяваше истински интерес към студиото, а още по-малко към студентите си освен когато попаднеше на талант, който може да надмине неговия собствен. Зад фасадата си той беше празен човек. По-скоро един индивид, движен от вътрешното си его, сиреч човек, който заслужава повече съжаление, отколкото презрение. Професорът крачеше величествено из залата. Стивън беше изпитал странно чувство към него привечер, когато го гледаше как сваля бавно тесния си редингот и сетне ботушите с копчета, облекчавайки стегнатите пръсти на краката си, как седи приведен към печката в неговото претенциозно студио. С поглед, отправен към незавършената картина „Бретонска сватба“, Стивън си помисли със свито сърце: „Боже мой, дали трябва да продължава всичко това?“.

За обяд Стивън обикновено отиваше с Честър при мадам Жобер, но понякога успяваше да избяга от възторженото приятелство на Честър и ходеше по кейовете, хапвайки малки хлебчета, в които имаше по един резен шунка, покрит с жълта горчица. След това с ускорени крачки се забързваше към Лувъра или Люксембургския дворец. Почти по тъмно, с очи, отвикнали от реалността на външния свят, той напускаше дългите галерии и се връщаше обратно в „Клифтън“.

На Честър и на малкото на брой други познати от курса на Дюпре изглеждаше необичайно, че Стивън прекарва вечерите си сам, и няколко пъти настойчиво го канеха да отиде с тях в Монмартър. Веднъж той се съгласи да тръгне с пет-шест момчета на кафе концерт в „Ток Бльо“ близо до „Мулен дьо ла Галет“. Но му беше скучно до смърт на сцените, които трябваше да бъдат живи и вълнуващи, а бяха на практика глупаво безплодни. Танцовата зала представляваше едно настъпващо се и блъскащо се под грохота на евтин духов оркестър множество, полупияно, възбудено, изкривено от десетките огледала. Сигурно нищо не би могло да бъде по-безнадеждно тъжно от лицата на старите жители с изпити скули и мъртвешки очи. Някои от добре известните кокотки, които Честър показваше, бяха откровено противни, а мъжете, които ги придружаваха, облечени в стегнати черни дрехи — ужасни и дегенерирали.

По-късно няколко млади жени бяха привлечени към групата, която сега достигна буйната си фаза. Стивън ги разглеждаше с любопитство. Дрезгавите им гласове и грубата фамилиарност, прегръдките им през вратовете и произнесените на висок глас нежности предизвикваха у него хладно отвращение. Докато седеше бледен и мълчалив, като риба на сухо едно от момичетата се наклони към пияния Честър и с поглед, насочен към Стивън, се закикоти и зашепна нещо в ухото му. Честър се заливаше от смях.

Тогава Стивън не реагира, но по пътя за дома той припомни на Честър случката.

— Не беше нищо особено, старче. Тя просто каза… — тук Честър промени точните думи, които не можеше да си спомни, — … че си странен.

Когато Стивън се обърна, той добави:

— Съжалявам, че нямаше настроение тази вечер. Не забравяй, че в сряда ще отидем при Ламбер. Ела да ме вземеш от къщи преди това.