Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Сутринта, без да се бави, се запъти към Монпарнас. След дълъг размисъл той беше решил да не постъпва в Училището за изящни изкуства, а да потърси по-близък контакт с професор Дюпре в неговата известна академия на булевард „Селин“. Намери лесно студиото, тъй като се беше снабдил с туристическа карта на Париж от магазинчето на хотела. Студиото се намираше на горния етаж на странно казармено помещение, в сграда, която беше разположена доста навътре от булеварда, между два високи парапета, в основата на които все още можеха да се видят две празни караулни будки. Натрапчива миризма на дъбилно вещество показваше, че някога тук е било арсенал, а настъпилата врява на горните етажи напомняше на Стивън, че войниците не са освободили своя район. Администраторката — една къдрокоса особа с плоско лице, облечена в сив пуловер и дочени панталони, с които приличаше на пенсиониран борец и която явно беше там, за да пази реда, му издаде пропуск. Когато се качи горе, Стивън разбра, че урокът беше започнал.

Обширната светла стая, отоплявана от огромна холандска печка, със стени, целите в прозорци, беше натъпкана поне с петдесет студенти — една странна компания, каквато никога не беше срещал. По-голямата част от тях бяха мъже между двайсет и трийсет години, облечени с най-разнообразни вкусове, от различни националности — брадати славяни, мургави индийци, една група русокоси скандинавци, няколко млади американци. Малкото жени бяха странно подбрани. На Стивън му направи впечатление една възрастна жена в блуза с миши цвят, която гледаше платното си през пенсне в златни рамки, подобно на учителка пред черната дъска в селска детска градина.

Врявата наоколо беше оглушителна — непрекъснати разговори, високо изпети откъси от песни на конкуриращи се езици, енергични забележки, разменени на висок глас от единия до другия край на стаята. Явно бъркотията щеше да направи влизането на Стивън незабелязано. Но след като той застана колеблив и твърде бледен на прага, облечен в своя тъмен свещенически костюм, с твърда бяла якичка и с черна връзка — униформа, предвидена за духовниците от „Клинкър стрийт“, редиците се разлюляха необичайно и вниманието на класа се насочи към него. В този момент глас с фалцет възкликна в тишината:

— Oh! C’est Monsieur I’Abbe. 1

Взрив от смях изпрати репликата. Объркан и смутен, Стивън намери стол, покрит със засъхнали маслени бои, сви се с труд на него и тъй като нямаше пред себе си статив, постави чантата с листа за рисуване от марката „Инглес“ на коленете си.

Моделът, един стар мъж с дълга побеляла коса, който имаше вид на занемарен актьор, беше заел обичайната седяща поза върху централния дървен подиум — леко наведен напред, с брадичка, подпряна върху опакото на ръката му. Позата му не допадаше на Стивън, а и лицето на стареца излъчваше скука и безразличие. Въпреки това той взе въглена си за рисуване и започна работа.

В единайсет часа се появи господин Дюпре — около шейсетгодишен човек, красив по един театрален начин, с буйна коса, с изправена достолепна осанка и отривисти жестове. Въпреки че панталоните му бяха леко торбести, стегнатата линия на сюртука правеше външния му вид, подчертан и от лентичката в бутониерата, стилен и впечатляващ. Появата му респектира всички — стихнаха и най-високите децибели и той спокойно започна да прави обиколка из стаята. Спираше се тук-там, изследваше внимателно платната с присвити очи и изразяваше отношението си с няколко плавни жеста на ръцете или с няколко резки думи, като хирург, който обикаля болничното си отделение.

Когато Дюпре се приближи към него, Стивън го посрещна с протоколно приветствие, но професорът прояви пълно безразличие и не каза нищо. Той изгледа Стивън отстрани полулюбопитно-полубезразлично, после хвърли поглед към рисунката му и след това без никаква реакция отмина.

В един часа иззвъня звънецът. Веднага настъпи невъобразим шум. Моделът се изправи сякаш пуснат от пружина и слезе от подиума. Всички студенти оставиха четките и въглените си и се скупчиха около вратата. Обезпокоен и разочарован, Стивън беше пометен противно на желанието си от напиращия поток. Изведнъж чу до себе си приятен глас.

— Вие сте англичанин, нали? Забелязах ви, когато влязохте. Казвам се Честър.

Стивън обърна глава и забеляза млад мъж с приятна външност на неговите години да му се усмихва. Косата, цепнатата брадичка и сините очи, засенчени от дълги тъмни ресници, му придаваха вид на откровен и мил чаровник. Той носеше стара връзка на възпитаник от колежа в Хароу.