Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Скъпа, ти винаги си била толкова мила, толкова изпълнителна — усмихна се Аделаид.

Тя не искаше Керълин да дойде във „Фраскати“. Лицето й беше станало червено като божур от слънцето, а и тази ужасна кафява рокля, в която приличаше на щатна чистачка по време на свободния си ден! Краката й също бяха цяло нещастие — същински подпори на роял. Керълин беше за леля Аделаид винаги една тежест и повод за ежегодна снизходителна усмивка на годишния ловен бал, когато, седнала до входа, нетърсена от никого и без ангажимент, тя чакаше тъжно да доведат при нея някой стар господин. Щеше да бъде прекомерен лукс да я влачат със себе си през целия ден.

— Трябва да дойдеш някой друг път.

— Страхувам се, че и аз трябва да си тръгвам — каза Стивън.

Ако Дейви не беше дошъл, той никога не би пожелал да бъде там.

— А за теб наложително ли е? — рече Хюбърт и повдигна добре оформените си вежди. В действителност той харесваше или най-малкото толерираше своя племенник — младия бъдещ пастор. — Толкова ли бързаш?

— Сигурно би могъл да останеш, Стивън — рече сдържано, но уговарящо Клеър, която стоеше зад него.

Мекият цвят на лицето й и добре оформените черти бяха в сянката на шапка с широка периферия, украсена с рози. Днес, повече от всякога, тя изглеждаше такава, каквато бе — едно много обаятелно английско момиче, чийто добър вкус, маниери и откровена сърдечност й създаваха приятели, където и да се намираше.

— Остани! — настояваше Клеър.

— Скъпа — намеси се Аделаид, преди Стивън да може да отговори, — ние не трябва да нарушаваме реда и правилата. Все пак, доколкото си представям, в Сетълмента водите монашески живот, нали така, Стивън? И аз съм сигурна, че това е живот с висока стойност. Много ще съжалявам, че няма да може да дойдеш. Ние обаче трябва да се възползваме по най-добрия начин от тази възможност. Джефри ще вземе Клеър, а аз ще се престоря, че Хюбърт е моят кавалер.

Аделаид отново се усмихна доволно — тя си имаше свои собствени причини, за да не желае Стивън да остане в компанията.

— Можем ли да ви оставим някъде, Керълин? — попита Хюбърт.

— О, не! Дейви и аз ще вземем метрото.

— А аз автобус — каза Стивън.

Сбогуваха се. Смътно съзнаващ съжалението в очите на Клеър, Стивън се отдалечи заедно с Керълин и Дейви. Разполагаха с няколко минути и той се спря пред магазина „Фулърз“ на „Марк Роуд“, за да купи на по-малкия си брат замразени ягоди, а на Керълин чаша чай. Тя използва паузата, за да освободи тайно крака си от обувката, която я стягаше до смърт през целия ден. По-късно той ги изпрати до метрото на „Бейкър стрийт“ и се качи на автобус номер 23 в източна посока.

Движейки се към Степни, Стивън се радваше, че е сред обикновени хора, които не го притесняваха повече от това да раздели с тях твърдата седалка. Обхващаше го бавна депресия. Колко потиснат духовно и физически, колко по-различен от другите се почувства той по време на разходките около портата, на срещите и приветствията, на обяда в гвардейския клуб „Марки“, наричан още „Странния малък дявол“. Той дори можеше да отгатне мислите зад безразличните погледи, с които го гледаха приятелите на братовчедите му, когато с Джефри обсъждаха най-новата музикална комедия „Западен Съсекс във всички подробности“ и последната история за Кеймбриджшайър.

С такова настроение той стигна до Сетълмента. В хола, все още ухаещ на обедните аромати на варено говеждо и зеле, той премина покрай Лофтъс, който излизаше, и го поздрави с „добър вечер“. По-младият настойник едва отговори и след като отмина безшумно, с дискретна и елегантна осанка, в очите му забележимо светнаха пламъчета на злоба и забавление. Стивън инстинктивно го заговори.

— Какво става, Лофтъс?

Вече на вратата, другият мъж се обърна наполовина, а устните му се разтегнаха в притворна усмивка.

— Не знаеш ли?

— Разбира се, че не. За какво става дума?

— Нищо особено, предполагам. Както изглежда, малката Джени е попаднала в неприятно положение.

„Какви ги говори този, боже?“ — мислеше си Стивън, без да обърне повече внимание на думите му, и като видя, че няма писмо в пощенската кутия, тръгна нагоре по стълбите. В центъра на стаята му, без да сваля връхните си дрехи, с плоска сламена шапка с тясна панделка и бели памучни ръкавици, върху твърд стол седеше напрегнато Джени. Когато той влезе, тя тутакси се изправи, но се овладя. Стивън я погледна изненадано, тъй като тя обикновено не идваше в Сетълмента в събота.