Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Тя млъкна и излезе.

У него, измъчван от чувство за малоценност, тези думи предизвикаха странна топлина, но скоро моментната му бодрост се изпари. Той отново се вглъби в себе си и се замисли за това, което го заобикаляше, за неясното бъдеще, което го очакваше. Искаше му се Глин да дойде по-скоро.

Взе книгата на Пели „Свидетелства“, която беше обещал на баща си да прочете, и се опита да се съсредоточи в нея. Но беше безполезно. Това четиво, което изследваше живота воден от него откакто пристигна в Сетълмента, не го интересуваше. Посещенията при енориашите, часовете по четене на Библията, присъствието в клуба — всичко това не го привличаше. Макар че той се постара да оживи по свой начин цялото това вечно лицемерие — да нахраниш и стоплиш с думи гладните и премръзналите, докато той и останалите като него си оставаха на топло и добре нахранени. Той би могъл да разбере човек, който встъпва в лоното на църквата, ако той по природа е дълбоко религиозен, ако чувства, че е предопределен за мисията да помага на ближните си. Но да се поеме пътя на едно такова съществуване без силно призвание, а само по причини, които са чисто материални, му приличаше на най-противна измама. И освен това, нямаше ли си той свое призвание — онзи зов, който продължаваше да трепти с още по-голяма настойчивост в сърцето му? Какъв глупак се беше оказал той — да се остави да бъде въвлечен по този път също както глупавата овца я затварят в кошарата на селския панаир. И сега той наистина беше затворен вътре, откъдето, изглежда, нямаше изход.

Бърз тропот се чу по дървеното стълбище и няколко секунди по-късно един мъж, няколко години по-стар от Стивън, нахлу в стаята и се отпусна без дъх на креслото. Беше малко над среден ръст, със здрава физика, с къдрави червени коси и къса като четка червеникава брада. Чертите му бяха силни, очите му под добре очертаните вежди изглеждаха малко диви, но в момента искряха от веселост. Облечен в панталони от малескин и с работно яке, с червена кърпа около врата, той имаше вид на буен и необуздан корсар, пълен с енергия да се наслаждава на живота. Когато дишането му се нормализира, той измъкна един оксидиран часовник, закачен на оръфана зелена корда.

— За по-малко от час — отбеляза той със задоволство. — Не е лошо като за разстояние от Уайтхол дотук.

Въпреки че знаеше за болезнената страст на Глин към изтощителни физически упражнения, Стивън запита с лека изненада:

— Целия този път си го минал пешком?

— Бегом! — отвърна Глин, като изтриваше потта си. — Беше дяволски забавно. Изправих на крака всички полицаи. Чудеха се дали не съм обрал банка. Колко съм жаден сега! Не ми се вярва да има капка бира в този дом на Бога.

— Съжалявам, Ричард. Не ни е позволено да държим бира в стаите си. Мога да ти дам чай и бисквити.

— Вие, млади теолози, как ще се борите със Сатаната — само с бисквити и чай ли? — избухна в смях Глин.

— Но ако не ти е трудно, донеси ги! — добави той вече по-сериозно. — Страхувам се, че мога да се заседя, но наистина искам да те видя.

Те разговаряха, докато Стивън постави ламаринения чайник да заври на газовата печка до камината. Когато чаят беше готов, Ричард изпи четири чаши от презряното питие и изяде разсеяно цяла чиния с макарони.

— Твоята изложба мина добре — рече Стивън накрая.

— Доста добре — отговори Глин безгрижно. — Критиците бяха толкова прецизно критични в оценките си, че с това доведоха публиката.

— Но ти продаде все пак нещо.

— Едно проклето платно. И то само защото съм уейлец. Националната галерия в Кардиф го купи. Насърчаване на местния талант, миньорски син и така нататък.

Последва пауза.

— Въпреки това — резюмира Глин — средствата, които получих, ме извадиха от дупката. Ана и аз утре заминаваме за Париж.

Стивън мълчеше. Не можеше да възприема повече нищо — реакция на нервното му състояние, породено не само от звука на думата, която го преследваше, а защото от това уж случайно подмятане той усети целта на визитата на Глин. Стивън се опита да овладее гласа си.

— Колко време ще останеш там?

— Най-малко една година. Там живея скромно, а работя като вол. Ако искаш вярвай, но Париж е прекрасно място за работа.

Той замълча, погледна бързо към Стивън и запита:

— Ти все още ли не се готвиш за натам?

— Как бих могъл! — промърмори той. — Знаеш в какво положение съм сега.

— В същото време имам впечатление, че искаш да рисуваш?

Стивън, който седеше с наведена глава, не отговори веднага. После вдигна поглед и запита: