Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Приближих се до чантата си, отворих я и напълних голямата спринцовка с 8000 единици противодифтеритен серум. Детето едва чуто простена, когато иглата потъна в бедрото и серумът започна да прониква бавно в тялото. Отидох до огъня, за да спечеля време. Джеми и Лаклан бяха вече влезли в стаята, защото това бе единственото топло място в къщата. Стояхме до вратата. Усещах очите им върху себе си, бдителни и очакващи, като очите на ужасената майка. Аз бях центърът на вниманието в това бедняшко помещение. Те се надяваха да сторя нещо за детето.

Какво трябваше да направя? Знаех много добре какво е необходимо. Но се страхувах. Върнах се при леглото. Детето беше още по-зле. До половин час, преди серумът да почне да действа, то щеше да умре от задушаване. Обхвана ме още по-голям страх. Трябваше да взема решение. Сега — веднага — или щеше да стане късно.

Обърнах се механично. Чувствах се толкова млад, толкова неспособен и неподготвен да се боря срещу смъртта, която нахлуваше в стаята. Заговорих с глух глас:

— Момчето е болно от дифтерит. Ларинксът му е блокиран. Остава да се направи само едно: да се оперира. Да се отвори дихателната тръба под мястото, което е блокирано.

Майката закърши ръце и изпищя:

— О, не, докторе, не!

Обърнах се към Джеми.

— Постави детето на масата.

За миг Джеми се поколеба, после се приближи до момчето, което беше почти в безсъзнание, и го вдигна на грубата чамова маса. В този момент се обади Лаклан:

— Не мога да понеса това! Не мога да го понеса — изписка той слабо и се огледа наоколо, сякаш за да се извини някому. — Ще изляза и ще отведа коня в обора.

И изтича с плач навън.

Междувременно майката се беше съвзела. Бледа като смъртник, с болезнено стиснати ръце, тя ме погледна.

— Кажете какво да сторя и ще го направя.

— Застанете там и дръжте здраво главата му назад.

Намазах врата на детето с йод. После взех чиста кърпа и я поставих върху изцъклените му очи. Случаят вече не позволяваше никаква упойка; лудост би било да мисля за това. Джеми държеше петролната лампа. Стиснах зъби и взех ланцета. Направих разрез с твърда ръка, но чувствах, че краката ми треперят. Дълбок разрез, и все пак недостатъчно дълбок. Трябваше да срежа смело и още по-дълбоко и същевременно да внимавам за вратната вена. Ако прережех тая вена… Разширих отвора, като използвах тъпата част на скалпела, и затърсих отчаяно белезникавия хрущял на трахеята. Събудено от болката, детето се замята като риба в стегната мрежа. Господи! Нямаше ли най-после да го намеря? Бях се объркал ужасно, бях объркал всичко — съзнавах това ясно — и детето щеше да умре; щяха да кажат, че съм го убил. Проклинах се мислено. По челото ми изби пот, защото неочаквано се бях сетил за пророческите думи на Макюан: „Вие никога няма да станете хирург“.

Дишането на детето беше вече ужасно — съвсем слабо и нередовно; малкият му гръден кош хъркаше и стенеше при всеки мъчителен и безполезен опит да поеме въздух. Вратните вени бяха набъбнали, гърлото беше моравочервено, а лицето почерняло. „Няма ни минута за губене! — помислих си аз. — Детето е свършено, а с него и самият аз.“ В продължение на един мъчителен момент си представих всички операции, които бях виждал, представих си студената операционна зала, където всичко се вършеше с идеална прецизност; какъв ужасен контраст с мятащото се задъхано дете, което умираше сега под ножа ми върху кухненската маса при светлината на петролната лампа, докато вън бурята бушуваше и ревеше. „О, Господи — молех се аз, — помогни ми, помогни сега!“

Усетих, че очите ми се замъгляват. Сякаш потъвах в някаква огромна празнота. И тогава, неочаквано, крехката белезникава тръба се появи под моя дирещ нож! Срязах я бързо и детето престана да се задушава. Чух как през отвора мина силна струя пресен въздух, после втора, после трета струя. Посиняването изчезна, пулсът започна да се нормализира. Обхванат от някаква ужасна реакция, аз почувствах, че ще припадна. Не смеех да се помръдна и седях с наведена глава, за да скрия парливите сълзи, които бликнаха от очите ми. Бях успял! О, господи, най-после бях успял!

След малко поставих тънката сребърна канюла 13 13 Метална тръбичка, която се употребява при операция на запушена трахея, за да се поддържа въздушната струя. — Б.пр. в дихателната тръба. Измих кръвта от ръцете си и пренесох детето обратно на леглото. Температурата беше спаднала с един градус и половина. Седнах и се залових да почистя канюлата от слузта, като наблюдавах с особен и смирен интерес детето; разглеждах внимателно лицето му, което не беше вече чуждо за мене.