Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Хасан не обичаше да говори, но през дългите часове на нощни бдения успях постепенно да науча част от неговия живот. Бил роден в Пенджаб, откъдето родителите му, яки пастри-патанци, дошли в Южна Индия. Там, както мнозина други от крайбрежието, решил да стане моряк, макар че бил още дете. И плавал по морета и океани цели четиридесет години, от които последните петнадесет на борда на „Ранаганджи“. Ето защо не беше никак чудно, че Хасан гледаше на парахода като на свой дом. Всъщност той нямаше никакво друго убежище, нито семейство или приятели из просторите на Индия. А въженото кълбо, което бе паднало върху него от главната мачта, обезобразило лицето му така, че завинаги се отказал да мисли за жени.

Хасан беше мюсюлманин; въпреки това в неговата душа имаше неща много по-други от онова, което учеха различните секти — някаква вяра, внедрена от пречистващия вечерен вятър, красотата и самотата на морската стихия, от вълните, които се блъскат в сивите скали и осеяните с палми брегове, от синкавобелия сняг по върховете на далечните планини, от разкошната джунгла, над която се издигат изпарения при залез-слънце, от тайнственото очарование на приближаващата и отдалечаваща се суша.

През живота си Хасан не беше придобил нищо: нито имущество, нито пари; онова, което притежаваше, се намираше в куфара му и навярно не струваше повече от няколко рупии. Мисълта за това ме измъчваше и веднъж, обхванат от неуместното съчувствие, възкликнах:

— Хасан, ти полагаш такива огромни усилия в този спешен случай, че компанията трябва да ти плати специално възнаграждение.

Серангът смръщи в недоумение чело. Настъпи продължително и неловко мълчание, нарушавано само от глухия шум на корабното витло и мъчителното тежко дишане на болните. Най-после той отговори:

— Каква е ползата от парите за човек, чиито желания са задоволени? Аз се чувствам напълно щастлив от онова, което имам, доктор сахиб.

Очевидно Хасан беше съвсем искрен, не помисляше дори за някаква отплата и гледаше с аскетично презрение на всякакви лични материални облаги. Парите не го интересуваха, той винаги говореше за тях с пренебрежение. Не познаваше нито едно от ония трескави желания, които са неразривно свързани с парите. В замяна притежаваше смелост, самообладание и вяра. Хората, сред които работеше, живееха като бедняци и умираха като бедняци. Той просто беше свикнал да не мисли за утрешния ден.

Застанал до него така в ясната лунна светлина, почувствах внезапна странна болка. В сравнение с това чисто простодушие земните ценности изведнъж ми се сториха съвсем незначителни и жалки. В салона, бляскаво осветен от цветните електрически глобуси, току-що бе започнала шумна забава. Високите гласове и изблиците на смях, острият шум от отпушването на бутилките шампанско и звуците на джаза, които прииждаха на бавни вълни, още повече засилиха у мен чувството, че човешкият род е пожертвал духовното заради плътта, че е загубил всякаква добродетел, че се ужасява при мисълта за някакво по-голямо усилие и търси самодоволното спокойствие, което може да се купи със злато.

Анализирайки личните си стремежи за бъдещето, страстното си желание да спечеля слава и пари, почувствах, че ме обхваща таен срам. Обърнах гръб на шумното веселие и от млечнобелия небесен свод, от шепнещата самота на нощта, до мен долетя ехо от безсмъртните думи: „О, вие, които нямате достатъчно вяра! Не се плашете, когато си казвате: Какво ще ядем? Или: Какво ще пием? Или пък: С какво ще се облечем?“.

На другия ден двама от болните умряха. Хасан лично съши погребалните савани и с пресипналия си дълбок глас прочете кратък пасаж от „Рамаяна“, преди обвитите в корабно платно тела да бъдат спуснати в полунощ в морето с тежести, привързани на краката.

Нови заболявания не се появиха. И една седмица по-късно в жълто-зелената светлина на ранното утро ние хвърлихме котва в Коломбо; пристанищният лекар и официалните чиновници се качиха на палубата и скоро всички формалности бяха изпълнени. Преди някой от пасажерите да се събуди, жълтият флаг беше спуснат и болните бяха откарани в болницата. Някои от тях проявяваха вече признаци на оздравяване, но трима омаломощени и в несвяст, покрити цели с гноящи рани, бяха отнесени до носилката като деца от самия Хасан. Докато наблюдавахме заедно как плоскодънната лодка подскача по вълните към брега, видях, че мургавото лице на серанга бе мокро от сълзи.

Пътуването през Бенгалския залив беше кратко и без произшествия. Едва бях успял да възстановя силите си и да се уверя, че епидемията наистина е ограничена, когато прекосихме тинестите плитчини на Хугли и пуснахме котва до кея на Калкута. Пристигането ни бе ознаменувано с общо веселие; ревяха сирени, във въздуха плющяха знамена, вдигаха се последните наздравици, а палубите бяха задръстени от хора, които махаха с ръце и крещяха към приятели, дошли да ги посрещнат на пристанището. Неочаквано чух до себе си познатия писклив глас на мис Джоуп-Смит.