Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Главната личност сред инициаторите на тия развлечения — хората, които „уреждаха нещата“ на борда — беше мис Джоуп-Смит, жената, чиито думи бях дочул на палубата сутринта на нашето заминаване и която заедно с брат си Роналд, подпоручик от Бенгалия, седеше за нещастие на моята маса в салона за хранене. Мадж Джоуп-Смит беше натрапничава личност с простовата хубост и очевидно над тридесет години, макар че дръзкото й облекло я правеше да изглежда по-млада. Беше наистина тщеславна и отегчителна, натрапливо отегчителна личност, която говореше непрекъснато за „имението си“ в Челтнам, за титулуваните си приятели и „личната си прислужница“, за конете и кучетата си и за подвизите си в лова на лисици; аз обаче подозирах, че това, което преследваше, беше не лисици, а някакъв мъж, когото за свое безкрайно огорчение все още не бе успяла да притисне до стената. На обед и вечеря мис Джоуп-Смит никога не пропускаше да ни подчертае с каква радост щели да я приемат във висшето общество на Пешавар и Дарджилинг. С оглед на предстоящия си престой в Индия тя постоянно говореше за превъзходството на висшите английски класи и повтаряше, че това превъзходство трябва „да се набие в съзнанието на нисшите туземни раси“. Освен това не пропускаше случай да обвини в нещо прислужника на нашата маса — добро и внимателно, но мудно момче парс 11 11 Парс — зороастрийци — огнепоклонници в Западна Индия, дошли от Иран. — Б.ред. — и след като го объркваше напълно, хвърляше към съседите си победоносен поглед.

— Тия хора трябва да се държат под юзда. Не е ли така, Рони?

— Точно така — отвръщаше брат й, безобиден и лишен от собствено мнение човек. — Имаш пълно право.

— Ако ги оставим да правят каквото си искат, господ знае какво може да им хрумне!

— Точно така! Искам да кажа, в края на краищата… Спомни си само как се наложи да ги разстрелваме във въстанието.

— Да, да. Всъщност аз съм жена с либерални разбирания, но тия хора са такива невежи! И нямат капка жизненост. Нито пък някаква лоялност. Готови са да ти забият нож в гърба. Знаете ли, спомням, си, веднъж полковник Бентли ми каза…

Най-после стигнахме Порт Саид. Всички слязоха възбудени на брега и се върнаха натоварени с коприни, шалове, цигари, парфюми и скъпоценности, купени от „Симон Артс“. Тая нощ, когато вдигнахме котва и минахме край статуята на Лесепс, за да навлезем в коварните води на Суецкия канал, оркестърът засвири още по-шумно, а танците станаха още по-бързи и буйни. От двете ни страни се простираше пустинята, на лилавия залез се открояваха камили и станове на бедуини. Най-сетне излязохме от Червеното море, минахме край голите скали на Аден и се озовахме в просторното Арабско море.

На следващата сутрин, когато провеждах консултациите си в лечебницата до моята собствена кабина, серангът доведе при мен двама от своите моряци индийци. Застанал на прага, той влезе едва когато му направих знак, поклони ми се почтително и ми заговори. Гласът му, сякаш отдавна победен в неравната борба с рева на вятъра и водната стихия, беше пресипнал и все пак спокоен:

— Доктор сахиб, боя се, че тия двама са болни.

Моряците действително не бяха добре. Оплакваха се от общо неразположение, много силно главоболие и ужасни болки в ставите. При това изглеждаха уплашени, сякаш подозираха, че са сериозно болни, и облещиха очи, когато ги накарах да се съблекат, за да ги прегледам по-основно. И двамата бяха трескави, със силно обложени езици и с оная суха, пареща при докосване кожа, която представлява крайно обезпокоителен признак. Дробовете обаче не бяха засегнати. Гърлото не беше възпалено. Коремната област не показваше нищо тревожно. Неволно си помислих за малария. И тогава, за мой ужас, когато опипвах отново пулса им, усетих под пръстите си малки твърди възелчета, точно като оловни сачми под кожата на китките и на двамата. Това беше безпогрешен симптом. Прегледах веднага внимателно областта зад коленете и под мишниците и открих ясен обрив.

Млад и неопитен лекар, не бях свикнал още да владея чувствата си, нито можех да си налагам оная усмивка и успокоителна маска, с която се прикрива смъртната присъда. Изражението ми навярно се бе променило чувствително, защото набръчканото и обрулено от природните стихии лице на серанга, който мълчеше упорито, доби още по-загрижен вид. Погледнах го в очите и схванах, че той знае не по-зле от мен естеството на болестта; за мое изумление обаче в погледа му се четеше само решителност и безстрашно спокойствие. От устата му не излезе нито дума. Когато му казах тихо да ме чака заедно с моряците си в лечебницата, той само наведе мълчаливо глава.