Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— За Голуей — добавих аз, — където ще останеш две седмици. В един чифлик, в който единствените ти задължения ще бъдат да храниш пилетата, да припкаш из полето и да пиеш с кани мляко.

По лицето й се изписа оживление, което скоро изчезна. Тя поклати глава.

— Не, аз трябва да се грижа за децата… и за татко.

— Всичко е уредено. Сестрите монахини ще се погрижат за тях. Ти трябва да отидеш, Роуз, защото иначе ще рухнеш.

— Не мога — отвърна тя, — не мога да оставя бебето.

— Върви по дяволите тогава. Можеш да вземеш и него.

Очите й заискриха. Те светнаха още повече, когато на другия ден ние я натоварихме заедно с любимеца й на влака. Когато локомотивът потегли, тя вече друсаше бебето върху кокалестите си колене и му шепнеше в ухото: „Кравички, Майкъл…“.

Особено приятно ни беше, когато получихме вест за тях от Каролови. Роуз пълнеела и помагала в чифлика. Нейните собствени пощенски картички, изпъстрени с грешки, дишаха щастие, каквото никога преди не беше изпитвала, и свършваха неизменно с описание за чудесното въздействие на полския въздух върху Майкъл.

Двете седмици течаха бързо. Тогава, към края, бомбата избухна. Каролови искаха да осиновят Майкъл. Те бяха хора на средна възраст, бездетни и заможни. Превързаха се към детето и бяха в състояние да му създадат условия, за които в дома на Донегънови не можеше и да се мисли.

Дани, разбира се, реши, че този случай е великолепен. Но трябваше да се помисли и за Роуз и решението беше предоставено на нея. Никой от нас не знаеше какво ще бъде това решение, нито пък какво й бе коствало то, докато тя се завърна — сама.

Роуз се радваше, че ще види пак другите деца и баща си, но през целия път от гарата до къщи седеше сдържана и мълчалива.

— За негово добро е — продума тя най-после. — Не бих искала да му преча.

На улица „Локрън“ Роуз положи истински усилия да се успокои и постепенно пое предишните си задължения. Стана дори още по-съвестна домакиня. По нейно настояване Дани обеща да не пие. Разбира се, нямаше никаква гаранция, че старият ще удържи за дълго думата си; все пак, когато биваше трезвен и работеше без прекъсване по-продължително време, Роуз можеше да откупва заложените вещи и тогава сутеренът добиваше вид на дом. В събота тя успяваше дори да скъта някой и друг шилинг в кутията за чай върху камината.

За бебето идваха хубави новини. Осиновителите на Майкъл не жалеха усилия да го направят щастлив; и говореха вече за него като за собствено дете. Тогава една сутрин пристигна писмо с по-различно съдържание. Майкъл бил болен от пневмония. Роуз гледаше втренчено редовете, пребледняла и със стиснати устни. После се приближи вдървено до кутията за чай върху камината и отдели пари за железопътния билет.

— Отивам да го видя.

И не позволи никой да й се противопостави. Нима тия хора не знаеха, че тя може да се справи чудесно с детето — да го накара да се храни, когато е трескаво, и да му дава лекарствата, когато е капризно? Та тя беше в състояние дори да го приспи само като го гали по главата! И Роуз се зае решително да се готви за път, уреди с една съседка да се грижи за децата и тръгна за гарата. Още същата вечер, отхвърлила всички възражения, тя взела малкото в свои ръце. Останалото узнахме по-късно от отец Уолш.

Детето било много болно. Но най-лошото била кашлицата. Обвила врата на Майкъл, без да се интересува от опасността, на която се подлага сама, Роуз го държала в ръце, докато спазмите минат. Изобщо бдяла над него денонощно.

Най-после кризата минала; казали й, че Майкъл ще оздравее. Тогава тя се изправила замаяна от столчето край леглото, притискайки ръце върху челото си.

— Сега мога да си почина — усмихнала се Роуз. — Така ужасно ме боли главата…

Оказало се, че се била заразила от Майкъл. Микробът не нападнал дробовете й, но се случило нещо много по-лошо. Роуз се разболяла от пневмококов менингит и въобще не дошла в съзнание. Както вече споменах, тя беше едва на четиринадесет години.

Години по-късно посетих гроба на светицата Роуз. В самото гробище, обрасло с изтравниче, духаше топъл западен вятър, който идеше от залива Голуей и носеше със себе си откъм близките варосани къщички острия мирис на горящия в печките торф — мириса, дъха и душата на самата Ирландия. Нямаше никакви венци върху тясната зелена могилка, но аз съзрях, полускрита в тревата, мъничка шипка, върху чието трънесто стъбълце имаше един-единствен цвят. Неочаквано слънцето проби сивите облаци, като освети с целия си блясък този див цвят и малката бяла табелка, на която бе написано нейното име.