Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Така ли?… — Гавинтън натърка с креда върха на щеката си. — Нима имате толкова лошо мнение за нашия институт?

— О, не, сър. Тук е… много приятно. Но все пак… институтът е откъснат от света чрез висока каменна стена.

— Тая стена играе много полезна роля.

— Естествено, сър. Но не и за Блеър. Той е крайно почтен младеж. А присъдата му е ужасна. Не мислите ли, че би могло да се направят някакви постъпки. До съответните власти… или да подаде молба?

Последва мълчание, през което д-р Гавинтън, поглаждайки горната си устна с типичния за него жест, ме изгледа странно. После се усмихна леко, наведе се над щеката си и рече:

— Драги мой, според мене нашият приятел Блеър е попаднал тук на много хубаво място.

Естествено, това приключи въпроса. Но аз не бях доволен. И започнах да полагам всички усилия да улесня и разнообразя колкото може повече живота на моя приятел Джорди.

Една вечер, няколко седмици след този разговор, когато замествах д-р Питърс — той беше отишъл, щастлив и усмихнат, на едно представление на „Бохеми“, изнесено от гостуващата трупа на Карл Роза — аз тръгнах на обиколка из мъжкото отделение. Бях останал да чета в стаята си и отидох по-късно от обикновено в кухнята на отделението, чак към единадесет часа; старият Къри, нощният пазач, тъкмо приготвяше настойка от хининови кори, която по традиция се даваше на пациентите с по-слабо здраве. Къри беше над седемдесетгодишен, спокоен планинец със сива брадичка, прегърбен от възрастта, но все още с весело сърце, който близо половин век бе работил като нощен надзирател в Локли и със своя мек инвърнески акцент все ми повтаряше шеговито, че почти цял живот не бил виждал слънце. Ние обичахме да си правим весели шеги с настойката на Къри, но тази нощ, след като ми наля една чаша от нея, той ме погледна под око и рече:

— Джорди изпадна в много лоша криза. Затвориха го в номер седем.

Погледнах го изумено.

— Блеър… в номер седем?

— Да — кимна Къри. — Държа се необикновено буйно.

Не можах да разбера нищо. Номер седем в този коридор беше изолатор с „тапицирани“ стени! За миг допуснах, че старият човек се шегува, но изразът на лицето му веднага прогони тая мисъл. Озадачен и разстроен се запътих към вратата, все още с чашата в ръка. Ако Блеър бе наистина много зле, сигурно с удоволствие би изпил това питие. Докато вървях надолу по коридора, Къри извика нещо след мен, но аз не му обърнах внимание и използвайки специалния ключ, без който никой не можеше да проникне в помещенията в Локли, влязох в номер седем.

В същия миг, още преди да свикна с тъмнината в килията, усетих зашеметяващ удар в гърдите; горещата настойка се разля по лицето ми, а самият аз полетях със страшна сила към вратата, която веднага се затвори. Макар и полузаслепен — високият решетъчен таван пропускаше съвсем слаба светлина — можах да видя достатъчно, за да схвана грозящата опасност и да разбера, че съм бил истински глупак, като съм рискувал. В израза на Блеър се четеше яростно безумие, а държането му издаваше открита заплаха; в следния миг той отново се хвърли срещу мене, изтръгна празната чаша от ръката ми и ме удари с нея по главата.

— Джорди… за бога… не ме ли познаваш?… Твоят приятел…

Но той не отговори и връхлетя отново. Изтръпнал, разбрах, че съм заключен с един луд убиец в най-опасното и най-страшно място в цялата болница — в килия, която бе така изолирана и така добре заглушаваше звука, че моите викове никога нямаше да се чуят в коридора.

Обля ме студена вълна на ужас. Усещах как кръвта от наранената глава се стича по врата ми. Но трябваше да се отбранявам на всяка цена. В момента, в който Блеър ме наближи, аз го ударих с всички сили. Той се олюля, но това бе все едно да се опитвам да спра разярен бик.

Не мога да твърдя, че съм роден борец. Предпазливостта винаги е била основен елемент на моя характер и по-късно ще опиша някои случаи, в които съм проявявал нерешителност и които все още ме карат да изтръпвам от неприятно чувство. Но аз бях изучавал боксовото изкуство, а през службата си във флотата имах чудесната възможност да се боксирам със Сиймън Хол, английски шампион от лека категория, който по онова време беше мой колега на разрушителя „Меланпъс“.

И сега с дързостта на отчаянието използвах всичко, което бях научил от Хол; нанесох на Джорди няколко прави леви и същевременно един десен в челюстта. Той представляваше лека цел, защото не се пазеше, и все пак усилията ми отидоха напразно. Общо взето, Блеър беше много по-силен от мен, а в сегашното си състояние на лудост — състояние, което прави нервната система нечувствителна към болка и същевременно придава на мускулите невероятна сила — той ме превъзхождаше напълно. Налиташе непрестанно с размахани ръце и макар че много от бесните му удари не улучваха целта, устремът на тия нападения беше неотразим. Не по-малко страшни бяха и кървясалото му лице, неописуемата лукавост, която се четеше в очите и тежкото хъркащо дишане през бесните му атаки. Бях вече съвсем изтощен и ми се виеше свят, когато с удесеторена ярост той се хвърли отново върху мен и ме събори на пода. Смазан и замаян, усетих как пръстите му се впиха в гърлото ми въпреки моята съпротива и започнах да се задушавам. Пред очите ми заиграха искри и в същия миг си спомних как той беше убил своя братовчед.