Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

В момента, когато вече губех съзнание, чух смътно, че вратата се отваря с трясък и видях като насън как Къри, следван от двама млади надзиратели от съседния коридор, се втурна в килията. Тримата се хвърлиха върху Блеър и убийственият натиск върху гърлото ми намаля; разбрах, че вместо да притича в килията сам, старият Къри бе потърсил най-напред подкрепа и с това именно беше спасил живота ми. В следния миг припаднах.

По-късно, през нощта, д-р Гавинтън заши раната на главата ми (и днес още белегът личи), но дни наред гърлото ме болеше толкова много, че едва можех да преглъщам.

Една сутрин през следния месец, когато вървях по алеята на път за лекцията на професор Стокмън в западната клиника, един весел и приветлив поздрав ме накара да се обърна. Беше Джорди — енергичен, усмихнат и мил както преди. Докато стоях неподвижен, той изтича до мен и ми стисна топло и радостно ръката.

— Как сте, драги мой? Колко се радвам, че се виждаме отново… колко се радвам! Знаете ли, страшно ми е мъчно, че съм ви съборил на земята, но вие не биваше в никакъв случай да правите такива ужасни предложения на сестра ми.

Гледах го поразен, но съобразих, че трябва да му отговоря, и промърморих:

— Страшно съжалявам, Джорди… Но просто не знаех какво правя. Никога вече няма да повторя това.

Често след тази случка Джорди ме молеше да поиграем тенис или пък стоеше унило с футболната топка, надявайки се, че ще подновим тренировките си в събота следобед. Обаче до края на престоя си в Локли аз гледах да стоя на почтено разстояние от него.

Нужно ли е да казвам, че вече се бях научил никога да не вярвам на човек, който е убеден, че има сестра, а всъщност е единственото дете на родителите си?

Когато при Данлирит слязохме от параходчето, което пренася пътниците през канала, за да се качим на рейса за града, наоколо се носеше лека вечерна мъгла и сърцето ми се изпълни с упоение при вида на ранната пролет, от сладкия мирис на запален торф и онова неуловимо чувство, че всичко в природата около теб расте — нещо, което, струва ми се, представлява най-характерният и най-очарователният елемент на ирландската земя. Цялата ми ирландска кръв заигра, когато пред нас се появиха светлинните на Дъблин и ние минахме по моста „Лифи“ и тръгнахме по улица „О’Конел“ към „Ротонда“.

Спътникът ми беше мой състудент, Хю Девърз, и ние идвахме преди последните изпити през юни, за да минем тримесечния курс по акушерство в болницата „Ротонда“, която по онова време беше най-доброто акушерско училище в Европа и се ръководеше от доктор Фицгибън. Току-що напуснал Локли с четиридесет гвинеи в джоба, аз се чувствах напълно готов за новото изпитание: Девърз беше американец, който следваше в глазгоуския университет благодарение на това, че баща му, сега лекар в Тексас, бе работил някога с професор Ралф Стокмън и искаше синът му да се подготви под ръководството на неговия стар приятел. За младия Хю обаче чувството на благоговение и респект беше нещо съвсем непознато. Висок и дългокрак, с широка усмивка, която разкриваше здравите му бели зъби, той беше независим и безгрижен по природа — нещо, което го правеше най-приятния другар на света.

През следващите дни ние откраднахме, главно по настояването на Хю, по някой и друг час от лекциите и усилените практически занимания. Така именно намерихме време да посетим театър „Аби“, да загубим по няколко шилинга на конните състезания в Лепърдстаун и да изиграем две-три партии голф на прочутото игрище в Портмарнок. Един следобед дори отидохме с кола до река Бойн и се опитахме да ловим сьомга.

Но повечето дни и редица нощи прекарвахме в бедняшките квартали — тъжното и вечно туптящо сърце на Дъблин. Това бяха районите, които се обслужваха от студентите в „Ротонда“. Работата беше невероятна тежка. Често, след като се прибирахме уморени от продължителното бдение над някое трудно раждане и се готвехме да си легнем, пращаха да ни съобщят, че ни търсят за друг случай, и проклинайки съдбата си, ние се помъквахме пак с черните си чанти по слабо осветените улици, катерехме се по тъмните каменни стълби на някое работническо жилище, за да се озовем в бедна стая с едно-единствено легло, в която уморени, а може би и неопитни, но със старание и добра воля, ставахме отново свещенослужители на великото тайнство на раждането.

При това трябваше да посещаваме пациентките си два пъти дневно в продължение на цели две седмици, да къпем и повиваме новороденото, да учим всичко, което е свързано с грижите за родилката и бебето. Подобен тесен допир с мъчителните изживявалия на жената майка в тая ужасна обстановка не можеше да не остави върху нас своето отражение. Постепенно ние загубихме предишната си буйна жизненост и станахме позамислени и сериозни. Да, тъкмо тук, в бедняшките квартали на Дъблин, за първи път открих колко търпеливи, издръжливи и твърди са най-големите бедняци. Пред очите ни се разкриваха редица прояви на смелост и себеотрицание, но особено един, вълнуващ и трагичен, остави у мен особено трайно впечатление.