Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Благодаря ви, господа. Това е всичко за тая сутрин. След три дни може да се наложи да се дренира, ако има набрана течност. Но ние се надяваме, че възстановяването ще протече нормално.

Пациентката, с цял тюрбан превръзки около главата бе откарана навън от асистента и две сестри. Студентите заизлизаха от залата, без да тътрят крака и да бъбрят както обикновено, а мълчаливо, като замаяни. По-късно щяха да говорят до насита. А следобед, когато Макюан се появеше в аудиторията, щяха да му направят истинска овация. Сега обаче тая тишина беше израз на още по-голям възторг.

Аз изчаках другарите да излязат, без да ставам, като си давах вид, че си вземам някакви бележки, а всъщност събирах сили за онова, което ще предприема. Анестезиологът стана, протегна се и като извади цигара от табакерата си, излезе от залата. Макюан, обслужван само от една сестра, се миеше спокойно, без да проявява признаци на напрежение и умора, сякаш превъзходната операция, която бе извършил, беше най-обикновена работа. Накрая излезе и сестрата; сега той бе самичък.

Въздъхнах дълбоко и пристъпих напред.

— Извинете, сър. Мога ли да поговоря с вас?

Макюан се обърна, бършейки ръце в колосания пешкир.

— Разбира се… Ние сме винаги готови да изслушваме младежта.

Тонът и благосклонният му поглед ме насърчиха. Най-после, нали бях взел блестящо изпитите си! При това начинът, по който му бях отговарял по време на упражненията, изглежда, го беше задоволил напълно и неведнъж дръзките полети на моето въображение бяха предизвикали усмивка на устните му. Освен това аз исках най-скромната длъжност в неговата служба. Събрах кураж и изказах молбата си.

Той ме изгледа внимателно.

— Защо желаете да бъдете мой санитар?

Отговорих съвсем искрено:

— Искам да специализирам хирургия.

Отново настъпи продължително мълчание. Тогава леко, но решително той поклати глава.

— Не. Аз вече назначих човек.

Острите му очи ме гледаха съчувствено, и все пак с оная безпогрешна преценка, която никога не му изневеряваше.

— Вярвам, че в общата медицина или в някоя друга специалност можете да постигнете значителен успех. Но аз съм уверен в едно — вие никога няма да станете хирург.

„Психиатричната болница в Локли търси фелдшер. Храна и квартира осигурени от института. Заплата сто гвинеи 6 6 Гвинея — 21 шилинга, парична единица, използвана за определяне на заплати и хонорари. — Б.ред. . Лицето има право да посещава лекциите в университета.“

Две тревожни и мъчителни седмици бяха изминали; откакто Макюан отказа да ме вземе при себе си, когато горното съобщение, окачено върху дъската за обяви в студентския съюз сред десетки оръфани бележки за лекции, акушерски курсове и демонстрации на аутопсии, привлече моя унил поглед. Това изглеждаше такова чудотворно спасение за мене, че просто не смеех да повярвам на очите си, и уплашен, че някой от моите бедни колеги ще ме изпревари, бързо се обърнах, хукнах надолу по хълма „Гилмор“ и се качих на трамвай — едно от тия чудесни и удобни транспортни средства, които в онези дни превозваха жителите на Глазгоу на огромни разстояния само за едно пени.

Психиатричната болница, разположена в хубава гориста местност на четири мили западно от града, беше необикновено внушителна сграда, голяма и с кулички, подобна на замък, сред добре гледани градини, с морави и овощни дървета, и всичко това оградено с висока каменна стена. Обясних на вратаря целта на посещението си и един прислужник ме поведе по дълга алея, засадена от двете страни с букови дървета; минахме сводест вход и някакъв вестибюл, украсен с мраморни статуи, и се озовахме в канцеларията на управителя.

Доктор Гавинтън — един от най-големите психиатри на времето си — беше висок и тих мършав човек с ръждиво сива коса, изпито хлътнало лице и малко хладно държане, което веднага смущаваше посетителя. Той се втренчи мълчаливо в мен иззад бюрото си и пронизващите му хипнотични жълтеникави очи увеличиха още повече нервността ми. Съзнавайки слабата си медицинска подготовка и обхванат от нерешителност, аз стиснах зъби и се подготвих за подробен и мъчителен разпит.

За моя изненада той повтори меко името ми и след това попита:

— Роднина ли сте на младежа, който беше капитан на единадесеторката на „Шотландските защитници“ преди три години?

— Фактически, сър — заекнах, — самият аз…

Той кимна глава и суровото му изражение се замени от топла и приятелска усмивка.