Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Нашите приятели бяха достатъчно искрени да ни изтъкват, че двамата не си подхождаме никак, и понякога, потънали в мъчителни разговори при чаша чай и парче кейк, ние си обещавахме колебливо, че ще бъдем разумни, и се разделяхме героично — завинаги. На следната сутрин обаче се срещахме отново, притегляни от сила по-голяма от гравитацията на Нютон, и призовавахме небето за свидетел, че никога няма да се разделим.

Скочих, разтворих енергично прозореца и започнах ония ужасни гимнастически упражнения, с които измъчвах мършавото си тяло с напразната надежда, че ще стана втори Сандоу. После слязох два етажа по-долу, в разнебитената баня стиснах зъби и се гмурнах в ледената вана. Облякох се набързо — за съжаление пак в старата си морска униформа. Нямаше как — трябваше да посещавам лекциите, облечен като млад морски адмирал, защото след връщането си от флотата бях открил, че молците са прояли единствения ми цивилен костюм. Защо обаче да не нося униформата си със замах? И така, кривнах островърхото кепе над ухото си, грабнах учебниците и се втурнах надолу по стълбите.

За нещастие хазайката ме чакаше, застанала на стража пред входната врата, с метла и кофа в ръце. Тя бе дребна женица, с мъртвешки вид страдаше от възпалени бронхиални жлези, носеше изпочупен корсет от китова кост и в неделя следобед свиреше на пиано в гостната така ужасно, че кучетата в околността започваха да вият жаловито.

— Добро утро, мисис Грант.

Тя не отговори на поздрава ми и продължи да ме гледа с безжизнените си, но обвиняващи очи.

— Снощи пак сте пържили херинги в стаята си, нали?

— О, как да ви кажа…

— Цялата къща вонеше. Другият квартирант, индусът, беше ужасно ядосан. Вие просто прахосвате газта, която аз плащам.

— Не съм изгорил много, мисис Грант. Фактически… — засмях се пресилено аз — херингата остана почти сурова.

Но шегата ми не я развесели и тя поклати меланхолично и неодобрително глава.

— Нямам нищо против вас, млади човече, вие се връщате от война и прочее. Но не си плащате наема редовно. Ако не можете да ми се издължите… ще трябва да се махнете.

Последва мълчание. Стиснах юмрук и го стоварих върху изтърканите корици на Ослеровата „Медицинска практика“.

— Мисис Грант — решително заявих аз, — кълна се в името на Хипократ — ще ви платя. Все ще успея да наредя нещо. И то скоро.

Вън подухваше мек и освежителен ветрец. Закрачих през градината Келвингроув; един дрозд песнопоец извиваше глас сред червените цветове на френското грозде, минзухари пъстрееха в младата трева около художествената галерия, в която се намираше любимата ми картина „Мъж в броня“ от Рембранд — картина, която често съзерцавах с възторг, като си шепнех: „О, да притежаваш някога такава творба!“. Върху отвъдния хълм ниската университетска сграда се открояваше ясно на сутрешното небе, навяваща хлад въпреки топлия ден, внушителна и печална, сякаш потисната от бремето на своите петстотин години. Колко шотландски селянчета, бедни, но пламенни, бяха идвали в тия сиви манастирски постройки, помъкнали от къщи торба ечемично брашно, за да си варят каша през дългите месеци на учене — явление, в чест на което е бил създаден и студентският празник „брашнен понеделник“! А колко много — или може би колко малко — от тия младежи бяха завършили успешно тежката борба; и на колко много, ах, на колко много от тях, въпреки отчаяните си усилия, надеждите са били провалени без милост и са се върнали в родните села изтощени и сломени, с печата на поражението върху челата си!

Тая мисъл сякаш ме окрили: не бива, не трябва да пропадна; трябва да успея на всяка дена! Ето това беше моята най-голяма страст, червената нишка в живота ми, главното основание за съществуването ми, пуснало корени в моите гърди през десетте непосилни години, последвали смъртта на баща ми — денят, който бе превърнал моя приятен, охолен и ленив живот в тежка борба за насъщния хляб. Нищо не може да се сравни с копнежа на бедния младеж, смазан от условията на живота, да надделее злополуките си и да докаже своята ценност не само на себе си, но и на всички други. В душата на такъв младеж е изписан девизът: „Победи или умри!“. Сякаш при всеки удар на сърцето в ушите ми кънтеше: „Върви напред, напред, напред — към богатство, обществено положение и слава“.

Минах край лазарета, който се намираше в една падина южно от университета, и когато градският часовник удари девет, прекрачих входа за студентите. Тая сутрин в главната хирургическа клиника щяха да оперират мозъчен тумор — случай, който не исках да пропусна; при това бях си наумил нещо, което смятах да изпълня веднага след операцията.