Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Въпреки дързостта, която се мъчех да си придам, съзнавах прекрасно, че един студент няма почти никаква възможност да се издържа самичък в този малък северен университет. Всъщност единствената възможност беше да стане санитар при някой от лекарите в болницата — служба, която макар и неплатена, осигуряваше на щастливеца безплатна храна и квартира в болничния институт. Бяха ми съобщили поверително, че санитарят на моя професор по хирургия, сър Уилям Макюан, ще бъде наскоро назначен за архивар регистратор. Смятах, че съм добре поставен пред Макюан; преди да постъпя във флотата, той беше проявил явно благоразположение към мене, а в изпитите, на които се бях явявал в края на всеки месец след завръщането си, бях излизал винаги първенец. С една дума, бях решил да го помоля за мястото.

В операционната зала почти целият курс вече беше изпълнил полукръглите редици банки, които се издигаха амфитеатрално, кажи-речи, до белия остъклен таван, но моят приятел Чишъм ми бе запазил място на първия ред. Докато сядах до него, във въздуха се понесе очаквателен шепот, който изведнъж се засили, защото в този момент болната — жена на средна възраст, вече под упойка — вкараха в залата.

Аз познавах вече човешкото страдание, но когато видях как тя лежеше по лице и дишаше тежко, с глава, обръсната и намазана с йод, като огромна билярдна топка, стори ми се, че в нея има нещо особено патетично и същевременно гротескно, което странно ме развълнува и подтикнат от някакво драматично чувство, тъй чуждо за човек, посветен на научни занимания, се опитах да си припомня подробностите на нейното заболяване.

Жената изпратила децата на училище и се заловила да приготви обеда за мъжа си, когато неочаквано ушите й започнали да звънят слабо — сякаш биели далечни камбани или пък вятърът свирел в комина; това явление било толкова необикновено, че тя просто се засмяла. Но тъй като то започнало да се повтаря през следните няколко седмици, жената капнала в ушите си топло масло. Обаче не последвало особено подобрение. Тогава започнали да я смущават и очите. Редовете на вестника й се стрували размазани и неясни. А, ето какво било, разбира се! Защо не се е сетила, че трябва да смени очилата? И отишла при очния лекар.

Но не, по-силните очила не й помогнали и вече се чувствала съвсем отпаднала. Боляла я главата, апетитът й изчезнал, а понякога силният шум в ушите приличал на тътнеж на влак в тунел. Какво, за бога, станало с нея? Смутена и уплашена, тя отишла при домашния си лекар.

Той изслушал съчувствено историята, преслушал й гърдите и кимнал мъдро глава. Била малко изтощена — казал лекарят. Прекалено загрижена за децата, прекалено нехайна към самата себе си. Трябвало да приема нещата по-спокойно, да яде повече сурови зеленчуци, да прекарва по седмица-две на море. После й дал някакво ободрително лекарство, което щяло веднага да я вдигне на крака. Накрая продухал ушите й.

Успокоена и стиснала здраво чудотворното лекарство, тя се върнала вкъщи. На сутринта, когато станала, почувствала, че й се повръща, залитнала, загубила равновесие и паднала настрана върху пода. От този момент ужасната болест, макар и неоткрита от лекаря, започнала неумолимо да се развива. Придружена от мъжа си, жената отишла при втори лекар, а после при трети и всеки път й поставяли различна диагноза, като обяснявали заболяването с черния дроб, с нервите, със стомаха и й предписвали нови лечения, които с нищо не облекчавали страданията.

Накрая, отчаяна, тя се обърнала към университетската болница и тук попаднала на лекар, който не бил нито невежа, нито шарлатанин. Прегледали я основно, научно, като направили всички необходими изследвания. И тогава произнесли фаталните думи: „Тумор в мозъка… Единствената надежда, и то слаба, е да се оперира незабавно“. С каква мъка, с какъв кошмарен ужас посрещнала жената диагнозата! И ето най-после, рано тая сутрин, тя капитулирала — съгласила се острата стомана да се забие в главата й, да разцепи черепа й и да проникне до сърцевината на живота…

Внезапната тишина ме сепна — професорът бе влязъл без предизвестие и без свита, но със спокойно достойнство и вглъбена мисъл, превърнали го изведнъж в главната личност на драмата, която предстоеше да се разиграе пред нас. По това време сър Уилям Макюан бе над седемдесет години и все пак високата му слаба фигура, права като копие, хубавият му профил, правилните му, ясно изразени черти, мургавата кожа, обтегната на изпъкналите му скули, дори гъстата посребрена коса, която окръжаваше рядко изразителното лице, излъчваха неукротима младежка енергия. Достатъчно бе да погледнеш Макюан, за да разбереш веднага, че е необикновен човек с неизчерпаеми сили. И наистина повече от три десетилетия той бе считан за най-опитния специалист по черепна хирургия в Европа. Ние, студентите — закоравяло и непочтително племе — го обичахме и дори обожавахме; помежду си го наричахме „Били“ и повтаряхме с топлота легендите, които се бяха създали около името му.