Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

От бледите устни на Шохед се изтръгна някакво стенание, после той протегна бавно ръка и стисна моята, продължително и конвулсивно.

Една привечер, когато посещението в кабинета беше съвсем слабо и аз прелиствах лениво „Уест Хайланд Адвъртайзър“, на прага застана висок слаб човек с развалени зъби и кичур жълтеникава коса на плешивата си глава. Беше Дугъл Тод, селският дърводелец и художник.

— Надявам се, че не ви безпокоя, докторе — започна Тод тъжно и с престорено смущение, като говореше с такъв акцент и на такъв диалект, че трябваше просто да се замислям над някои думи. — Отбих се при вас, за да поприказваме за моята бедна майка. — Той поклати глава и сведе очи, после обясни: — Виждате ли, майка ми е слаба жена и твърде стара; може да не ми вярвате, но е над осемдесет години. И редно е от време на време да се съветва с лекар. Самият аз държа на това, защото я обичам. Пък и взех, че я застраховах в едно-две дружества и затова се налага по-често да се преглежда… Та се питах, докторе… — гласът му стана още по-доверителен и мек, — дали не бихте й хвърлили едно око за половин хонорар, като имате предвид, че майка ми е бедна старица, а самият аз се чувствам толкова зле и отпаднал… Още повече че вие сте само помощник тука.

Погледнах втренчено моя унил посетител, объркан от необикновеното му предложение.

— Ще си помисля — отговорих накрая, понеже реших да поставя въпроса пред Камерън тая вечер.

— Добре, добре — съгласи се Тод. — Помислете си, докторе. Ще направите едно добро дело за бедната старица, нали разбирате.

Той се повъртя още минута из стаята с печален израз; после забеляза, че вечерта е много студена, оголи лошите си зъби в усмивка и повлече крака навън.

На вечеря Камерън отговори категорично на моя въпрос:

— Не! В никакъв случай. Ако старата дойде сама за ревматизма или за бронхита си, това е друго. Не й вземайте нищо. Съвет и лекарства — безплатно. Помнете, че тя ще ви предложи да плати с няколкото жалки монети от кесията си. Тод е най-почтената и честна старица в околността. Но ако Дугъл ви повика да я прегледате с оглед на неговите проклети осигурителни дружества или нещо от тоя род, таксувайте го двойно. Той е най-страшният и подъл скъперник в цялото Танокбре.

Тодови живееха на главната улица до универсалния магазин. Дугъл беше премного стиснат, за да наеме собствен магазин, и работеше в едно „удобно помещение“, както се изразяваше сам — порутена барака в дъното на двора, в който живееха, пълна със стърготини, дъски и греди.

Може би скъперничеството на Тод беше заразително, защото съпругата му Джеси, едра и здрава жена с хитри очи, беше известна със стисливата си ръка, а Джесика, единственото им дете, не даваше никога нищо на своите другарчета. Когато някоя съученичка виждаше Джесика да дъвче бонбони на училищното игрище и се осмеляваше да си поиска, червенобузестото девойче отговаряше неизменно: „О, боже, току-що излапах последния!“.

Оттам бе произлязла и една поговорка в селото: „Не искайте нищо от Тодови — те току-що са го излапали!“.

Трудно можеше да се каже, че Тодови бяха непочтено племе; напротив, те имаха чувството за достойнство, работеха упорито и се бояха от бога. Човек можеше да види Дугъл да работи неуморно с бояджийската четка шест дена от седмицата, облечен в мръсна бяла престилка, а в неделя, пременен с черни дрехи, да придружава жена си и дъщеря си на църковна служба.

Ето в какво семейство живееше старата мисис Тод, тиха и смирена женица с приветливо набръчкано лице и леки отривисти движения като на врабче. Как тая скромна, добросърдечна жена бе родила човек като Дугъл, оставаше мистерия за Танокбре. Тя бе работила неуморно цял живот и бе жертвала всичко за сина си. Но сега беше вече остаряла и, както казваше печално Дугъл, само той й оставаше на тоя свят.

Старата Тод живееше в малка стаичка на тавана, където пазеше всичките си съкровища: шишенце сироп за кашлица, с който облекчаваше бронхита си, и шепа силни ментови бонбони в кръгла тенекиена кутия. Бяха благоволили да й разрешат да се храни долу със семейството, освен когато Тодови имаха гости, но повечето време прекарваше в едно счупено кресло в мансардата край микроскопичния огън, който поддържаше по някакъв чудотворен начин. В редки случаи, когато времето беше топло, тя се осмеляваше да излезе навън. Дугъл беше противник на тия екскурзии.

— Слушай, майко, не забравяй, че си вече стара. Вместо да се скиташ из града, по-добре ще сториш да помислиш за последния си час.