Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Отидох бързо до леглото и повдигнах клепачите на старицата. Зениците се бяха превърнали във връхчета на топлийка. Улових китката й и я задържах известно време. После по лицето ми пробяга слаба усмивка. Извадих от чантата си шишенце със силен амонячен разтвор и го поднесох под носа й. В продължение на няколко секунди не се случи нищо. После старата жена кихна с необикновено задоволство.

Следния миг отвори лениво очи, погледна ме втренчено и се прозина, докато аз я разтърсвах упорито.

— Докторе… докторе, за бога, какво правите тука? О, да знаете как сладко съм спала!

Наведох се над нея и й изкрещях:

— Колко лекарство взехте?

— Е, какво?… Две супени лъжици — както ми казахте.

— Нищо чудно тогава, че сте спали — извиках аз. — Но смятам, че е крайно време да станете.

Запуших шишето с лекарството, мушнах го в джоба си и слязох долу в кухнята.

— Ще пийнете ли малко уиски, докторе? — попита ме Дугъл с печален глас.

— Да, ще пийна — отвърнах с готовност, — макар че за първи път ви чувам да предложите някому да пийне, Дугъл.

Опечаленият син поклати многозначително глава.

— Това е специален случай, докторе. Горката ми стара майчица! Да знаете как съм сломен, че господ ми я отне!

— Всички сме сломени — рече като ехо Джеси с набожен глас.

— Е хайде, наздраве, Дугъл — казах аз.

— За ваше здраве, докторе — отвърна Дугъл тъжно. — Ще ни трябват четири свидетелства. Бях я осигурил в четири дружества, горката жена!…

От таванския етаж се разнесе силен шум, последван от затръшване на врата.

— Господи! — възкликна Джеси пребледняла. — Какво е това?

— Гледай ти чудо, Дугъл! — рекох аз ухилен, от своя страна.

Някой слизаше по стълбата.

— Чуваш ли? — извика Джеси отново. — Нещо слиза от тавана!

Вратата се отвори и в кухнята влезе старата мисис Тод.

Джеси изпищя.

— Боже мой! — промърмори Дугъл и разля хубавото уиски по нагръдника си.

Всички наблюдаваха като парализирани как старата жена притегли стола си до масата и си отряза от баницата. Първо се прозя, после се закикоти и след това, с очи към баницата, крем карамела и уискито, възкликна:

— Виждам, че днес имате празничен обед! А аз просто умирам от глад.

И започна да яде с необикновен апетит. Аз си тръгнах.

Пролетта премина в лято. Танокбре заприлича на градина с ярки цветя. Колкото и да изглежда странно за такива северни места, шотландците обичат градинките си и ги обработват с изненадващо умение. Моят шеф не правеше изключение от общото правило и Александър Дийнс, неговият градинар — истинско „цветарско съкровище“ — идваше всеки ден, винаги навреме като часовник, от съседния Ноксхил, за да поддържа растенията в двора на Ардън Хаус оплевени, подкастрени и в добро състояние.

Един ден Дийнс засаждаше предните лехи на моравата, когато д-р Камерън се появи на чакълената алея.

— Добър ден, Алекс — извика той през рамо; после внезапно се спря и възкликна: — Господи, човече, какво правиш?

Алекс садеше калцеоларии в голямата кръгла леха, цял куп дребни жълти калцеоларии.

— Нима не знаеш, че не мога да търпя тоя жълт боклук? — добави Камерън. — Къде е моето червено мушкато, моите прекрасни червени хубавици?

Тия червени мушката представляваха цяла традиция в Ардън Хаус, където градината беше място за свещенодействие и сезоните носеха неизменно едни и същи цветя години наред — цветя, които бяха очаквани с нетърпение и грижливо гледани и пазени.

Но повече от всичко Камерън обичаше своето червено мушкато. Тия яркочервени петна върху окосената зелена морава на Ардън Хаус бяха нещо като знаменитост в селото и посетителите винаги се спираха насред пътя да им се любуват — нещо, което представляваше за Камерън извор на наивно и непресъхващо удоволствие.

— Питам те — повтори докторът, — къде е моето червено мушкато?

Алекс се изправи — нисък, набит човек, с обрулено от вятъра лице; беше по риза, а големите му голи ръце бяха покрити със засъхнала кал. Забил глуповато поглед в земята, той отвърна:

— Жълтото е много хубав цвят. Просто нямате представа! Напомня жълтък на яйце. — И се закиска тихо.

Доктор Камерън изглеждаше поразен. Дийнс беше крайно почтен човек, сигурен като скала; в Ардън Хаус работеше вече почти от петнадесет години. „Пиян“ — помисли си Камерън, но все пак държането на градинаря му се струваше някак си странно. Обаче той бързаше и нямаше време да се занимае със случая. Само каза тихо: