Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

През същия следобед, когато старият лекар работеше без охота в градината с овощарското си ножче, вратата се отвори рязко и влязоха двама души. Закован на мястото си, Камерън ни наблюдаваше как се приближаваме към него.

— Е — издумах аз задъхан, макар че бях решил да се държа съвсем равнодушно, — ето ви обратно вашия градинар!

Беше Алекс, предишният Алекс, мълчалив и як, с типичната си свенлива усмивка. В очите му се четеше поглед на човек, който е минал през ада, но е възвърнал предишната си душевна уравновесеност и почтеност.

— Как си, драги мой? — попита Камерън механично.

— Стотина души вече стиснаха ръката на Алекс — намесих се аз. — Нали разбирате: докато минавахме през селото.

Последва мълчание. Камерън издуха силно носа си.

— Какво си застанал така — рече той накрая. — Бягай при Джанет за чая си.

Когато Алекс се отдалечи, Камерън ме улови за ръка.

„Най-после!“ — помислих си аз. Това бе моментът великият момент, когато моят шеф щеше да ме похвали.

Но докато вървяхме към къщата, единственото нещо, което старият шотландец рече, беше:

— Слава богу, догодина пак ще имам моето мушкато!

И все пак в гласа му звучеше необичайно топло чувство.

Може би на читателя изглежда, че славата ми нарастваше с ускорено темпо, че „се изкачвах много бързо“, както казваха в Танокбре; това бе вярно и напредъкът ми беше дори малко прекалено бърз, а самият аз може би имах прекалено високо мнение за себе си. На моменти даже проявявах хлапашка самоувереност и тогава д-р Камерън поглаждаше замислено брадичка, като ме поглеждаше сухо. Но ако моето държане го забавляваше, той прикриваше това и не казваше нищо.

Един хубав ден, наситен с освежителна прохлада, работех фелингова проба в малката стаичка зад кабинета. Известна преди като „задна стая“, аз я бях прекръстил, подтикнат от научното си усърдие, в „лаборатория“. Тоя следобед, когато Камерън бе съобщил, че трябва да посети някакъв болен в Ноксхил, аз бях заявил самоуверено:

— Чудесно. Ще се позанимая с опитите в лабораторията.

И ето сега, стиснал в зъбите лула, наблюдавах как синята течност започна да кипи и постепенно да добива керемиденочервен цвят. Захар, разбира се! Точно както предполагах. Още една вярна диагноза!

Работата ми беше прекъсната от отварянето на вратата. Пред мен застана Джанет.

— Уилям Дънкън иска да види доктор Камерън — съобщи тя отривисто. — Младият Дънкън, търговец на семена, тоя, който се ожени преди три години и има къщичка на Маркинч роуд.

Вдигнах очи с досада. Джанет, дявол да я вземе, все още не се бе научила да се държи с мене почтително. После си дадох вид, че проявявам голям интерес към опита и рекох:

— Доктор Камерън отиде в Ноксхил.

— Току-що обясних това на Дънкън — каза тя кратко, — но той отвърна, че в такъв случай искал да се види с вас.

Намерих Уил Дънкън в хола, обхванат от страшна възбуда. Стоеше гологлав, без палто и с шалче, метнато набързо около врата му, цял разтреперан от тревога.

— Идвам зарад бебето — обясни ми той. — Зле ли е? О, да, ужасно зле. — Малката просто не можела да си поеме дъх и дробовете й свирели; всичко се случило съвсем внезапно. Жена му била като обезумяла, защото мисис Нивен — моля ви се, мисис Нивен! — казала, че било пневмония.

Намръщих се. Отчасти акушерка, отчасти медицинска сестра, жена, която приготвяше покойниците за погребение, човек, който се месеше във всичко, без да има необходимата подготовка, „бабата“ на околността, закриляна от огромната си репутация на всезнаеща — това беше Бела Нивен и всички лекари в графството я мразеха.

— Веднага ще дойда — казах му аз. — Върнете се и съобщете, че пристигам.

Кабриолетът беше ангажиран от д-р Камерън, така че трябваше да мина около две мили с велосипеда. Това усилие не ме плашеше, напротив, дори ми доставяше удоволствие, но чувствах, че е някак си позорно да въртя педалите надолу по главната улица, с люшкащата се чанта на кормилото, още повече че неколцина от местните величия, насядали край еркерния прозорец в странноприемницата „Тисъл“, ме видяха, когато минавах край заведението.

Къщата се наричаше „Ломонд Вю“ — малък спретнат котедж зад див чемшир, целият покрит с дребни яркочервени плодове. Макар че бях дошъл бързо, младият Дънкън ме бе изпреварил. Стоеше до вратата задъхан от тичане и рече отчаяно:

— Току-що говорих с мисис Нивен, докторе. Малката е зле, все така зле.

Качих се на горния етаж и щом влязох в стаята, чух дишането на детето — остро и шумно — което ме накара да изтръпна.