Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Изхвърли този боклук, Алекс. И насади веднага мушкато. — После продължи пътя си.

Когато се върна от посещенията си, Алекс си беше отишъл, а предната леха на моравата грееше от жълти калцеоларии.

Това беше началото. Скоро започна да се шепне усилено за странното държане на Алекс Дийнс. Този толкова мълчалив и затворен човек се беше превърнал бързо в изумителен ексцентрик. Спореше ожесточено, глупаво и се нахвърляше да се бие за дреболии. При това езикът му бе станал странно циничен и груб. Съседите му го чуваха да ругае сестра си Ани, която се грижеше за домакинството му.

Развръзката настъпи подир шест седмици, когато в Ардън Хаус се получи съобщение от главния лекар на графството д-р Сноди в Ноксхил. Съобщението бе адресирано до Камерън и гласеше само:

Елате веднага. Искам да освидетелствате един опасно луд.

Беше сив, влажен следобед — онова, което Камерън наричаше „сълзливо време“, а тоя ден той се беше изразил още по-грубо, защото бе притиснат от своя стар враг, астмата.

Не беше на легло, а в креслото си в кабинета, с карирано вълнено одеяло на коленете, полуготова цигулка в скута и съдинка с благотворен разтвор за инхалация до лакътя си. Аз седях на срещуположния стол и преглеждах резултатите от сутрешните посещения, които бях направил сам.

Камерън взе съобщението от ръцете на Джанет, успя най-после да открие очилата си, кацнали върху челото му, и прочете грубото разпореждане.

— Господи! — продума той. — Горкият Алекс! Ужасно ми е мъчно за него. — И направи несъзнателен жест да смъкне одеялото.

Но Джанет, която го наблюдаваше от прага на вратата, отсече:

— Днес няма да мърдате от къщи.

Той я погледна над очилата и се отпусна в креслото с мъчителна въздишка.

— Добре, добре, Джанет, отговори, че един от двама ни ще отиде.

Когато икономката излезе, Камерън ми подаде известието.

— Нали знаете — рече той, — че законът изисква заключенията на двама лекари, за да се постави човек под запрещение. Бъдете сигурен, че това е единствената причина, поради която Сноди ме вика. Ще признаете, че аз не обичам да говоря лошо за съседите си, но този човек е ужасен егоист. — Той въздъхна мъчително и погледна към огъня, като направи гримаса. — Докато не съм забравил: внимавайте много, когато сте с него. Не ми се вярва да ви обича, особено след оня случай с Шохед.

Джеми чакаше навън с кабриолета. Той ме загърна с непромокаемия плащ и колата заподскача по пътя под ръмящия дъжд. Наближихме Ноксхил и старите къщи на предградията започнаха да изплуват една след друга от мъглата. Спряхме до крайната къща — постройка с два акра и нещо земя около нея, която стигаше чак до брега и която нещастният Дийнс бе успял да подобри след големи усилия и да я превърне в истинска градина.

Доктор Сноди беше в предното салонче на долния етаж, обхванат от бързо растящо раздразнение на самомнителен човек, който, ако се налага да се чака, предпочита другите да чакат него. Когато влязох, възкликна:

— Много се бавите, сър, страшно много се бавите. Ако бяхте мой помощник, щях да ви науча да се движите по-бързичко.

Искаше ми се да му отвърна, че не съм негов помощник, но се сетих за предупреждението на Камерън и замълчах.

— Предполагам, че знаете какво е нужно в случая — продължи Сноди. — Аз прегледах бедния човечец горе. Съвсем луд. Няма да имате никакви затруднения. Пригответе веднага заключението, защото трябва да тръгвам.

Когато се качвах по стълбите, той извика след мене:

— Побързайте. Аз съм зает човек, а днес ще вечерям навън.

Алекс Дийнс беше на легло — без съмнение, като предпазна мярка. До него седеше сестра му със зачервени очи, което подсказваше, че бе плакала. Когато влязох, тя стана веднага, без да каже дума. Мълчанието й говореше за такава безнадеждност, цялата атмосфера в стаята бе така унила и трагична, че за миг усетих студени тръпки по гърба си. Погледнах Алекс и в първия момент едва го познах. Промяната не беше голяма — без съмнение това беше Дийнс, но един „размазан“ и изменен Дийнс, чиито черти бяха загрубели по някакъв странен и недоловим начин. Лицето му изглеждаше подуто, ноздрите надебелели, устните уголемени, а кожата восъчножълта, с изключение на едно слабо червеникаво петно на носа. Имаше апатичен вид, а когато му заговорих, измърмори нещо безсмислено, съвсем неясно и неразбираемо.

— Откога е в такова състояние? — попитах сестра му.

Тя отговори с глух глас:

— От два дена или приблизително толкова. Но преди това се държеше… като бесен.