Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Как именно?

— Не зная… — Тя се поколеба и добави с крайна неохота: — Ругаеше, нищо друго. А преди това беше толкова добър с мене.

Болният се размърда неспокойно.

— Ще ви избия всички — измърмори той неясно. — Вие сте посипали отрова върху плевелите… Подай ми оная лопатка… Т-тр-ябва да копая… копая… копая… за червеи.

След тия налудничави думи настъпи мълчание. Думи на безумец? Навярно. И все пак не бях съвсем сигурен. Може би Сноди беше събудил дявола на упорството в душата ми, който затвърди у мен решението да не приемам натрапеното мнение. Имаше обаче и нещо по-сериозно и сложно. В цялата медицинска практика няма нищо по-трудно от изкуството да се постави диагноза, защото при нея съществува изкушението да се преценяват наличните симптоми без задълбочено изследване, а просто рефлекторно. Ако например пациентът се оплаква от стомашни болки, вероятността е да се допусне, че страда от гастрит, когато всъщност основното заболяване, което поражда тия симптоми, може да бъде съвсем друго: може би някакво смущение в кръвообращението или в нервната система.

Аз нямам основания да се превъзнасям като диагностик (по-нататък дори ще опиша как веднъж се провалих в това отношение) и все пак сега, изправен пред този случай, в мен заговори някаква предупредителна интуиция. Вдигнах ръката на Дийнс: беше груба и корава, а пръстите леко надебелени в края. Премерих температурата, беше под нормалната! Натиснах подутото отекло лице — отокът бе твърд, нееластичен и пръстите ми не потъваха в плътта.

Помислих напрегнато, като отхвърлих в първия миг очевидното заключение, и неочаквано истината блесна пред очите ми. Бях открил! Микседем! Дийнс не беше луд. Това бе ясен случай на тироидна недостатъчност 15 15 Намалена дейност на щитовидната жлеза. — Б.пр. .

Всички признаци и симптоми бяха намерили своето място като думи в кръстословица: отслабналата памет, забавените мисловни процеси, непрестанното западане на интелекта, изблиците на раздразнителност, на крайно опасна буйност, заекващата реч, сухата кожа, надебелелите пръсти и подутото нееластично лице. Тая пълна картина ме караше просто да ликувам.

Станах, едва сдържайки чувствата си. Когато бутнах решително стола си назад към стената, Ани каза глухо:

— На масата има мастило и писалка, докторе, до хартията.

— Няма защо да бързаме, Ани — рекох аз. — Сега не съм в настроение да пиша.

Погледнах я насърчително и слязох на долния етаж. Влязох в салона и с подчертано сдържан глас казах на д-р Сноди, че не мога да дам исканото свидетелство за пациента.

Той ме погледна втренчено, съвсем изумен.

— Да не сте се побъркали и вие?

— Надявам се искрено, че не.

— Тогава защо, по дяволите, не желаете да се подпишете?

— Защото, според мен, Дийнс не е умопобъркан. Считам, че страда от микседем.

Гладкото розово лице на доктор Сноди се покри бавно с червени петна.

— Всемогъщи боже! Нима оспорвате моето мнение? Нима не прегледах лично човека? Нима не съм го освидетелствал? Той е побъркан, опасно побъркан.

Отговорих тихо:

— Моята диагноза е друга. Според мен умът на Дийнс е разстроен, защото организмът му е болен. Ще бъде престъпно да го изпратим в лудница, преди да се опита пълно лечение на тироидната жлеза. Ето защо отказвам да подпиша. А сега, тъй като случаят не е мой и няма какво повече да правя тука, ще ви пожелая лека нощ.

Върнах се вкъщи с изопнато лице, разтревожен, че обстоятелствата отново ме бяха изправили срещу този човек. Той беше такъв невежа, че според мене никога не бе чувал думата микседем.

Щом спряхме пред Ардън Хаус, дадох поводите на Джеми, скочих на земята и се качих направо на горния етаж. Когато разправих случая на Камерън, той смъкна одеялото си.

— Джеми! — изкрещя той. — Доведи незабавно Ани Дийнс.

След това Камерън склони Ани да не се съгласява веднага с диагнозата на Сноди, а да предприеме лечението, което бях препоръчал аз.

Отговорността лежеше изцяло върху моите плещи и аз треперех да не би да съм направил някаква ужасна грешка. Камерън проявяваше огромен интерес към случая. Той мълчеше, но през следните седмици често усещах въпросителния му поглед към мен. Обаче аз бях научил от него добродетелта на мълчанието, и отговарях на растящото му любопитство със стоическа сдържаност.

Една сутрин го попитах дали бих могъл да отсъствам за един час следобед.

— Защо?

— За да се поразходя малко — отвърнах аз сухо — с един приятел.