Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Размърдах се нервно.

— Казвам ви, че съм много разтревожен за този случай.

— Гледай ти, гледай ти! Това никак не е във вашия стил. Вие не сте човек, който позволява на някаква си болест да го уплаши. Никога не съм виждал някой да се справя така умело с тежките случаи. Бога ми! Вие просто се шегувате за малката Дънкън. Седнете и хапнете сиренце.

Деликатната ирония на Камерън ме накара да се изчервя.

— По дяволите сиренето ви — избухнах аз. — Не виждате ли, че искам да ви заведа при Дънкън?

Камерън сви леко устни. После с лукав израз си отряза парченце сирене и го лапна от върха на ножа.

— О, о! — рече той. — Какво се е случило с малката?

— Дробът й просто свири.

Камерън вдигна вежди.

— Никога не съм чувал за такова заболяване.

— Тогава сега ще чуете — сопнах се аз гневно. — Не зная какво да направя. Може да е пневмоторакс: просто се чува как въздухът свири в плевралната кухина.

— Пневмоторакс — повтори Камерън, сякаш звукът на тая дума му доставяше някакво удоволствие. — Какво надуто название! — Той изчисти трохите от жилетката си и стана. — Хм! Да вървим тогава.

Отидохме в Ломонд Вю с кабриолета. Бях така изнервен, че ми се струваше, като че ли цял ден съм препускал от къщи до Дънкънови и обратно. Последвах шефа си нагоре по стълбата.

— Гледай ти, гледай ти! — възкликна сърдечно Камерън от прага на стаята на болното дете. — Какво става тук? — Сякаш самото му присъствие беше достатъчно да успокои напрегнатата атмосфера.

— Аз сложих лапа на детето, докторе — прошепна мисис Нивен, като ме погледна остро.

Камерън не й обърна внимание. Загледа съсредоточено малката, заслушан в тежкото й дишане.

И заговори успокоително. После остави слушалката си, вдигна детето с лека и сигурна ръка и прилепи ухо до гърдите му.

Главата му се движеше нагоре-надолу в унисон с дишането. Стори ми се, че се усмихва леко, или това беше просто игра на светлината по набръчканото му лице? Накрая сложи момиченцето обратно на леглото.

За момент остана така, неподвижен, като гладеше продълговатата си челюст. После се обърна към мисис Дънкън:

— Драга моя — рече той благо, — имате ли нещо като фуркет вкъщи?

— Фуркет? — заекна младата жена, питайки се дали докторът е загубил ума си, или пък самата тя е полудяла от притеснение и мъка.

— Точно така — увери я Камерън и й благодари, когато тя му подаде фуркет, който бе успяла да измъкне от косата си. — А сега, моето момиче — добави той, потупвай я по рамото, — бъдете добра да ни оставите за минутка насаме. Моят колега и аз имаме да си поприказваме малко.

Объркана и поуплашена, дребничката мисис Дънкън позволи да бъде отведена внимателно навън.

— Колкото до вас, мисис Нивен — рече Камерън с променен тон, — хайде, да ви няма!

— Щом съм дошла, мога и да остана, за да ви помогна — отвърна предизвикателно Нивен. — Не мърдам оттук.

Камерън сви вежди, намръщен страшно като съдия, който произнася смъртна присъда.

— Вън! — изсъска той. — Вън, стара пачавро! Кълна се, че ако не си излезете веднага, ще усетите крака ми върху дебелия си задник.

Това беше твърде много дори за храбрата Нивен. Тя се поколеба и след момент също изчезна.

Камерън ми се усмихна.

— Не е ли изумително колко много може да се постигне с малко доброта и с онова, което професор Сайм наричаше „очарователно смирение“? — После ме попита много поверително: — Впрочем, млади човече, знаете ли какво е това пищялка?

— Пищялка? — смутено повторих аз като ехо.

— Тъкмо това казах — пищялка.

Погледнах го втренчено, тоя път съвсем объркан.

— Добре — рече кротко Камерън, — щом не знаете, ще ви обясня. Пищялката е един тъничък предмет, подобен на копче, който пищи и свири, когато го надуеш. Проста детска играчка, нали разбирате. Ще я намерите там, където продават свирки, пищовчета и други такива дрънкулки. И понеже говорим за деца, забелязали ли сте какви дяволити пакостници са малките на около година и половина? Те непрекъснато тъпчат каквото им попадне в устата, в ушите и дори в носа си.

Докато говореше, Камерън се бе навел над креватчето с фуркета в ръка. После бързо и внимателно мушна кръглия край на „инструмента“ в лявата ноздра на бебето и след малко го измъкна. В същия момент свиркането престана.

— Господи! — продумах аз поразен.

— Ето ви вашият пневмоторакс — рече меко Камерън, като задържа пищялката в дланта си.

Малката се усмихна мило на стария човек, сви се на кълбо и засмука палеца си.