Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Усетих, че се изчервявам като рак и засрамено промърморих нещо за собствената си глупост. После протегнах ръка, за да взема пищялката. Но Камерън я мушна с широко движение в джоба на жилетката си.

— Не, не, моето момче — рече той благо. — Аз ще я запазя. И ако някога забележа, че се позабравяте малко, тогава, кълна се, пищялката пак ще се появи на бял свят!

Когато есенният пасаж сьомга влезеше в заливчето, сърцето на всеки рибар забиваше ускорено. Д-р Камерън познаваше добре най-голямата ми страст и през тоя сезон ме освобождаваше много пъти следобед — без съмнение от добро сърце и може би отчасти поради пристрастието си към парченце прясна и крехка сьомга.

Тъкмо на тия риболовни излети се запознах с оня странен човек, който бе известен в околността под прякора Хаусбоут Там 17 17 Хаусбоут — плаващ дом (англ.). — Б.пр. и от този ден нататък рядко отивах до залива, без да се отбия да го видя. Ако пък не му се обаждах, тогава Там идваше сам, плувайки мълчаливо зад лодката ми и се появяваше съвсем неочаквано, като избухваше във висок тържествуващ смях или просто ме поздравяваше приятелски. Той оставаше за момент така, отпуснат на повърхността и усмихнат наивно, разменяше с мене по някоя и друга новина, после гмурваше под водата мургавата си глава и се понасяше нататък, порейки водните бразди като тюлен, към залива Сенди, където се намираше „къщата му“ — една стара, закотвена на брега ладия. Ето къде прекарваше Там Дъглъс своя самотен живот, макар че се чувстваше особено поласкан, когато наричаха жилището му „плаващия дом“.

Някога ладията представлявала шлеп за въглища, който плавал между Ливънфорд на Фърт и канала Клайд. След като транспортът с ладии и шлепове съвсем залинял, „плаващият дом“ лежал и гниел с години в калта при устието на Ливън. По-късно на палубата поставили груба дървена надстройка и след като боядисали прогнилите греди, я откарали в залива с надежда да я продадат като рибарска лодка.

Но никой не искал да купи това старо корито. Напукана от слънцето, излъскана от вятъра и разнебитена от дъжда, тя лежала изоставена, забравена и самотна в заливчето Сенди. Природните стихии сякаш замазали грубоватия й нескопосан вид и тя добила по-прилична външност. Била „в хармония“ с миналото си, приличала на някакво странно, нежелано от никого същество, което най-после намерило своето убежище.

Тъкмо тогава я взел Том Дъглас — това беше истинското име на Там. Някои твърдяха, че Том я купил за една лира, а други, че я спечелил, като се хванал на бас, че ще преплува залива — още по онова време Том бил прекрасен плувец; но може би също тъй вероятно беше, че чисто и просто се бе качил на борда на старата развалина и я беше обявил за своя собственост. Всъщност никой не се интересуваше много от тоя въпрос, а и това бе станало толкова отдавна, че нямаше вече кой да оспори неговите права. Важното е, че в ония дни Том не бил известен в околността. Той бил обикновен младеж, дошъл по тия места, за да се възстанови от някаква сериозна и съвсем тайнствена болест.

Дали е бил студент? Никой не можеше да каже. Какво го беше сполетяло? Мозъчно възпаление — твърдяха някои — в резултат на умствена преумора, когато се готвел за конкурс за стипендия. Но многознайниците намекваха, че Том „си бил така“ още от рождение. Защото, откровено казано, той имаше някои твърде странни склонности; и беше простодушен. Държеше се скромно и приятелски; никой не можеше да каже лоша дума против него. Беше просто несретник или, както се изразяваха по тия места, малко „откачен“. Човек можеше например да го види застанал самичък под някоя калина и не да събира плодовете, за да си свари желе, както би сторило всяко нормално човешко същество, а да приказва на самото дърво! Да говори на едно дърво, моля ви се! Или пък можеше да го намери по здрач край залива, върху чакъла, заслушан в плисъка на вълните и унесено да се усмихва, сякаш всичко това му се струваше необичайно очарователно. Като че ли никога преди не беше чувал звука на вълните!

Роден беше някъде във Файф, близо до Кърколди. Но никой не бе чувал нещо за роднините му.

— Аз съм си съвсем самичък — отговаряше усмихнато Том, когато някой го питаше настойчиво по този въпрос.

Беше дошъл в Танокбре с много малко пари и те се бяха стопили много бързо. Той просто не умееше да борави с пари. Въпреки това бе останал, беше се влюбил в мястото. Очарователното заливче, горите и планините бяха проникнали в кръвта му, бяха пленили простодушната му натура. А заливът бе станал любимото му убежище.