Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Тъкмо заради това се беше настанил в изоставения „плаващ дом“. И в тоя дом се беше превърнал постепенно от Том Дъглас в „откачения Хаусбоут Там“. Живееше като отшелник, сам си готвеше храната, миеше съдовете и кърпеше чорапите си. Косата му беше дълга, брадата невчесана. И след известно време бе станал „знаменитост“. Моторниците, които плуваха през лятото из залива, натъпкани с туристи, се отбиваха, за да „зърнат“ Хаусбоут Там. И Там се гордееше, гордееше се с това, че туристите идваха нарочно, за да го видят.

Стоеше така на палубата на ладията си и режеше съсредоточено някоя зелка за обед. И точно когато моторницата минаваше край борда, изпускаше уж неволно лист във водата. Тогава, бърз като стрела, правеше плонж в залива, без да се съблича, и след момент се появяваше на повърхността със зелевия лист в уста. Туристите оставаха възхитени от това, особено дамите, и често пъти към ладията на Там полетяваха монети от половин крона.

Но Там живееше главно от щедростта на залива. Беше чудесен риболовец и роден готвач. Парче прясна лакерда, опечена върху дървени въглища в малката му кухничка и подправена с мащерка и магданоз, представляваше най-хубавото нещо, което бихте могли да си въобразите. Аз ядях често такъв деликатес и ми се струваше, че това е най-вкусната риба в света. През есента пък имаше орехи и трънки, черници и диви малини. Там познаваше всички находища, познаваше и корените, които се ядяха, а също тревите и лечебните билки.

Разбира се, зимата беше най-тежкият сезон за Там. Водата се покриваше с лед, над залива се сипеше суграшица, а вятърът виеше с горчива плач и нещастният Там трепереше под палубата при оскъдните си запаси храна. Навярно страдаше ужасно, защото нямаше топли дрехи, а още по-малко — провизии. Но никой не го чуваше да се оплаква. Той беше най-кроткият, най-смиреният човек, чиито малки чудновати прояви на суетност го правеха още по-приятен и мил. На него гледаха благосклонно дори фарисеите на селото, понеже го смятаха за част от световния божи порядък. Никой не се безпокоеше за него и той не безпокоеше никого.

Когато пристигнах в Танокбре, Там наближаваше петдесет години, но изглеждаше само на малко повече от тридесет. Суровият спартански живот и постоянното плуване в залива го бяха превърнали в атлет. Висок като бук, мускулест, изправен, с обрулена от вятъра бронзова кожа, той можеше да позира за статуя на Посейдон. Имаше необикновена глава, с дълга черна коса, благородно чело и топли кестеняви очи. Но изпокъсаните му дрехи, невчесаната брада и старите брезентови обуща, завързани с канап, му придаваха чудноват и смешен вид. Да видиш Там гол, значеше да видиш бог. А в дрехите си приличаше на някакъв калайджия.

Това първо лято след моето пристигане беше прекрасно и топло. Но зимата се оказа сурова и жестока, може би не толкова свирепа, колкото оная прословута зима, когато заливът замръзнал и хората от Дарок се движели по него с коне и каруци, но все пак студена и тежка. В продължение на две седмици цялата околност лежеше под дебел пласт сняг и мнозина от нашите пациенти бяха пострадали просто от необикновените студове.

Много трудно беше наистина да се движи човек по покритите със снежни преспи пътища. А аз трябваше да се движа. През тия ужасни две седмици трябваше да се влача до Маркли, в началото на залива, всеки ден и почти през нощ.

В четвъртъка през втората от тези две седмици аз пиех на крак кафето си в кухнята на Маркли Армс, когато ханджийката попита нехайно:

— Видяхте ли откачения Там в ладията му, докторе, когато минавахте край залива днес?

Стиснал чашата, от която се вдигаше пара с двете си ръце — те бяха просто премръзнали от студ — аз се замислих и поклатих глава.

Тя продължи:

— В такова време той обикновено притичва до задната врата за паничка супа или нещо друго. Не като благодеяние, нали разбирате. Там никога не би приел милостиня. А в замяна. Напролет току ще остави някоя лакерда или дузина пъстърви, без да взема нещо за тях. — Жената млъкна и след малко добави: — Но не е идвал вече от десетина дни.

— Безпокоите ли се за него?

Ханджийката се замисли намръщено.

— Малко. Може би греша, но при тоя ужасен мраз, кой знае, може да е болен. Срамно би било, ако нещастният човек се разболее, без да има кой да го погледне.

Допих кафето си и намъкнах дебелите ръкавици.

— Добре — успокоих аз ханджийката, — ще хвърля поглед, като минавам край него.

Един час по-късно, след като бях свършил визитациите си, тръгнах по пътя към Танокбре. Карах сам една наета кола, защото Камерън беше взел Джеми и кабриолета за посещенията си в Овъртън. Когато стигнах заливчето Сенди, дръпнах юздите и погледнах към плаващия дом на Там, който се намираше на петдесетина ярда от мене.