Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

От мъничкия ламаринен комин не излизаше никакъв пушек. Никакъв признак на живот! Извиках продължително и високо; гласът ми се понесе над бялата пустош и синьосинкавата заледена вода.

Никакъв отговор. Пълно безмълвие и тишина.

Изругах нетърпеливо. Искаше ми се да продължа пътя си назад към Танокбре, към топлия огън и вечерята си. Но някакъв инстинкт ме караше да остана. Скочих във файтона, прекосих заснежения пясък и слязох до брега. Тук, покрити с брезент и изтеглени на сухо, лежаха няколко лодки, които принадлежаха на риболовния клуб в Маркли и бяха заземени на тоя тих бряг за студения сезон. Вдигнах брезента, избрах най-здравата и я дотътрих до водата; после с помощта на един прът успях да се добера през заледената вода до плаващия дом. Изкатерих се на палубата и се спуснах в трюма с наведена глава.

Там лежеше по гръб на тясното си легло в микроскопичната кабинка; беше студено като в ескимоско иглу. Нещастникът беше облечен в старите си дрипи, върху които бе метнал някакво скъсано чердже; трепереше цял.

— Човече — възкликнах аз, — какво става с тебе, че не ми отговори, когато ти извиках?

Там вдигна очи и ме погледна замаян.

— Не съм те чул. Нищо не съм чул.

— Откога лежиш така?

— От около една седмица — промърмори Там с тракащи от треска зъби.

— Една седмица! — повторих аз.

Стоях така, потънал в напрегната мисъл. Там беше болен. В жалката му кабина не можеше да живее дори куче, а шкафът зееше отворен и в него нямаше нито храна, нито пък някакво питие. Състоянието му обаче беше такова, че не бе способен да мине двете мили заснежен път до Маркли. Какво би могло да се направи? Внезапно реших какво трябва да сторя.

Качих се на палубата, прехвърлих се на брега и скочих във файтона. Зашибах коня и скоро свих по един тесен страничен път срещу заливчето, който се катереше нагоре по хълма към Сауенд фарм. След пет минути вече звънях с всички сили на входа и поисках да видя господарката на къщата.

Въпреки моята настойчивост Елизабет Роб не бързаше да се покаже. Противно на съседните малки чифлици и котеджи, Сауенд беше голямо стопанство, с чудесна жилищна сграда и просторни хамбари. От три години, след смъртта на съпруга си Робин Роб, Елизабет управляваше имението сама и бе постигнала изненадващи резултати. Чувството, че притежава такъв голям имот и съзнанието за собствените делови качества, заедно с вродената й рязкост бяха превърнали вдовицата в горда и високомерна жена. Въпреки това тя беше прекрасен човек, с пълни гърди и добро, честно лице, черни като трънки очи и чудесно оформени крака. Тия хубави крака сякаш не почиваха нито за минута и носеха енергичната жизнена Елизабет непрекъснато из целия чифлик, особено след смъртта на Робин. В Танокбре говореха, че вдовицата била станала много раздразнителна, а „осведомените“ — в шотландските села винаги ще намерите осведомени хора — бяха открили специална причина за това — нещо, което, разбира се, беше глупост, защото мнозина бяха проявявали явен интерес към овдовялата Роб или към нейното богатство, но всички до един бяха получавали решителен отказ.

Изглеждаше, че и на мен сега щяха да ми посочат вратата, защото когато й обясних с няколко припрени думи положението и изказах молбата си, Елизабет направи кисела гримаса.

— Не зная какво да ви отговоря — рече тя. — Ние имаме страшно много работа и трудно бихме се справили с такъв неочакван случай. Пък и тук, в Сауенд, не обичаме особено такива чудновати екземпляри.

Но аз бях решил да не се предавам и накрая Елизабет отстъпи, макар и с явно нежелание. Тогава тя даде няколко резки нареждания на двама мъже, с които отидох до залива и донесох болния Там.

— Тук! — извика тя с очевидно неодобрение, когато видя окъсания Там. — Качете го горе. И внимавайте да не окаляте килима на стълбата.

От хоризонталното си положение Там я гледаше зяпнал, като смъмрен ученик.

— Съжалявам много — рече той, треперейки. — Още утре ще се върна на ладията си.

— Хм! — промърмори Елизабет тихо. — Тъкмо ще се отърва от цялата тази мръсотия. — После добави високо: — По тоя коридор! И гледайте да не изцапате чистите тапети.

И намръщено посочи една хубава стая, в която димеше и пращеше току-що запален огън. Решила веднъж, макар и отчасти по принуда, да прояви милосърдие, Елизабет смяташе очевидно да направи това както трябва. Двамата работници ми помогнаха да съблека Там и да го настаня в леглото. След това го прегледах основно. Най-после слязох долу в салона, където ме чакаше господарката на Сауенд.