Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Така Уили бе станал известен като „човекът без въображение“. И наистина изглеждаше почти флегматичен, дори сега, докато чакаше в трапезарията на Ардън Хаус.

— Заповядайте оттук, мистър Крейг — прекъсна съзерцанието му Джанет.

Той стана и я последва в кабинета.

— Седнете — посрещнах го аз безцеремонно. — Какво се е случило?

Бях преуморен, раздразнен и при това бързах — нещо, което ме караше да говоря по-рязко от обикновено. Но Уили сякаш не обърна внимание на това.

— Езикът ми, докторе. Има нещо на върха, което ме дразни малко.

— Искате да кажете, че ви боли?

— Е да… малко.

— Дайте да го видя.

Наведох се над бюрото и разгледах езика на Уили. Разгледах го продължително и внимателно. После, с изменен тон, попитах:

— Откога имате това нещо?

— О, от около шест седмици, доколкото си спомням. Яви се постепенно. Напоследък става все по-зле.

— Пушите ли?

— Да, доста много.

— Лула?

— Да, лула.

Последва кратко мълчание. После станах и се приближих до шкафа с инструментите.

Взех една силна лупа и отново разгледах най-внимателно езика на Уили. На върха му имаше един червен и възпален участък, твърд при опиване, който представляваше зловеща гледка за опитното око.

Оставих лупата и се отпуснах на стола си до бюрото.

Знаех отлично, че има два начина на действие в такива случаи. Първият, да се престоря на оптимист; вторият, да кажа истината. Погледнах замислено към Уили, чиято слава на хладнокръвен човек ми беше добре известна. Уили ми отвърна със спокоен поглед. Реших, че трябва да му кажа истината.

— Уили — рекох аз внезапно, — това дребно нещо на езика ви може да се окаже много сериозно, а може би и не.

Уили остана невъзмутим.

— Тъкмо затова съм дошъл тука, докторе. Искам да разбера какво е.

— И аз искам същото. Ето защо трябва да взема едно малко парченце от възпалената материя и да го пратя в института по патология при университета, за да го изследват. Няма да ви боли и няма да ни отнеме много време. След няколко дена ще получим резултата. Тогава ще разбера дали е онова, от което се страхувам, или не.

— А от какво се страхувате, докторе?

В кабинета настъпи мълчание. Чувствах, че трябва да лавирам. Но като погледнах втренчено в студените сиви очи на Уили, реших да не го мамя. Казах с тих глас:

— Боя се, че може би имате рак на езика.

Отново настъпи мълчание, но този път по-мъчително и продължително, очевидно като резултат на моите думи.

— Разбирам — рече най-после Уили. — Това не е много хубаво. И какво ще трябва да се направи, ако е рак?

Махнах смутено с ръка.

— Операция.

— Искате да кажете, че ще се наложи да ми отрежат езика?

Кимнах с глава.

— Нещо такова. Но да не се занимаваме с този въпрос, преди да ни се наложи.

Уили остана загледан дълго във върховете на чистите си лъснати обуща, после вдигна глава.

— Добре, докторе. Направете тогава онова, което е необходимо.

Станах, стерилизирах един инструмент, напръсках езика на Уили с хлоретил и отрязах малко парченце от тъмночервения уплътнен участък.

— Бързо се свърши — забеляза Уили.

После изплакна устата си, взе шапката си и се приготви да си тръгне.

— Чакайте да видя — рекох аз. — Днес е понеделник. Елате в четвъртък по същото време и ще ви дам резултата.

— Надявам се, че ще бъде добър — продума Уили стоически.

— И аз се надявам — отвърнах сериозно.

— Лека нощ, докторе.

— Лека нощ.

Наблюдавах го как мина по алеята, затвори грижливо вратата зад себе си и тръгна по пътя. Напълно се възхитих от спокойствието и куража му.

Но дали наистина бях го преценил правилно? Хладнокръвният Уили Крейг, човекът без въображение, вървеше по улицата с вдигната глава и стиснати устни.

Външно спокоен, съвсем спокоен. Но в главата му се развихряше истинска буря. А в ушите му бучаха и ревяха хиляди гласове. И повтаряха постоянно една дума — рак!

Уили трепереше, сърцето му биеше до пукване. Когато се озова на улица „Чърч“, зави му се свят. За момент помисли, че ще припадне.

— Здравей, Уили! Чудесна вечер за игрището — подвикна му Бейли Пакстън от канцеларията си на отсрещната страна на улицата.

На Уили се стори, че не един човек, а цяла тълпа хора му ръкомахат и гримасничат с размазани и разкривени лица.

— Чудесна вечер, наистина, Бейли.

— Ще се видим в събота на мача.

— Разбира се. За нищо на света не бих пропуснал тоя мач.

Как, за бога, успяваше изобщо да говори?

Продължи да върви и внезапно почувства, че го облива студена пот. Мускулите на лицето му започнаха да потръпват болезнено. Сякаш цялото му същество се бе размекнало и разтопило и не се поддаваше на контрола на волята, въстанало най-после срещу това изкуствено наложено хладнокръвие.