Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Комедия или трагедия беше това? Възрастен мъж да се плези пред огледалото! Би могъл да се смее като луд на тая комична картина. Но сега не беше време за смях. Защото не откъсваше очи от езика!

Дали се бе увеличил израстъкът? Или беше същият? Може би малко по-болезнен, защото лекарят бе отрязал парченце от него. Сега, когато си вадеше езика, изпитваше болка. Или това беше просто самовнушение? Колко странно, че това малко червено цветче носеше смърт! Ужасно странно. Но то действително носеше смърт. Погледна се крадешком за последен път в огледалото и слезе на пръсти на долния етаж.

Втората нощ пак не можа да спи. На закуска жена му го погледна с леко загрижени очи.

— Тия дни не се храниш добре.

Уили запротестира.

— Глупости — рече той с типичното си хладнокръвие; и за да докаже, че е прав, сложи още бекон и яйца. Но макар че изяде всичко, не усети вкуса му.

Беше загубил чувство за всичко, освен за собственото си състояние. Може би беше вече малко „откачил“. Въображението му, което работеше с трескава сила, направи още една крачка напред. Фактът, че има рак, беше приет, установен. Какво трябваше да се направи тогава? Операция — бе казал докторът. Той затвори очи, вглъби се в себе си и си представи ясно близкото бъдеще…

Видя се в болницата, на малко тясно легло. В продължение на един миг изживя агонията на дните, които оставаха до този решителен час. После, намръщвайки се леко, се видя как го вкарват на количка в операционната зала. Ужасът от това непознато място увеличи още повече страха му. Какво даваха на пациента и такъв случай? Хлороформ? Да. Неприятно, мъчително нещо, което пак те хвърля в забрава… После остри ножове засвяткаха около устата му, около собствената му уста! И тия ножове режеха езика му, режеха го дълбоко, от корен. От гърлото му се изтръгна стенание, което го задушаваше. Той вдигна ръка, за да закрие очите си, сякаш искаше да премахне гротескната гледка на собствения си език, отделен от устата, захвърлен от хирурга, кървав и ужасен.

А след операцията? Разбира се, ще се събуди в същото тясно легло, обект на грижи и нетърпимо съчувствие. Човек без език. Човек, който не може да говори, а само мърмори и фъфли. Сестрата се навежда над него…

— Какво казахте?

А той се мъчи, упорства, полага усилия да й обясни.

О, това бе ужасно — толкова ужасно, че не би могло да се понесе. Почувства се смазан от агония при тая мисъл. Времето размахваше неумолимото махало на своя часовник. Мина сряда вечер, която му се стори дълга като век. Настъпи четвъртък. Той беше стигнал почти върха на страданието — страдание, което никой не можеше да си представи, защото всичко бе скрито и заключено в душата му.

В четвъртък следобед излезе от пекарницата и тръгна към реката. Беше прилив и водата, която се бе издигнала над кея, се плискаше само на няколко стъпки под краката му. Той втренчи безумен поглед в нея. Една крачка и всичко щеше да бъде свършено: цялата му агония, цялото му нещастие, свързани с операцията и следващите дни, щяха да изчезнат. Реката, която бълбукаше и облизваше каменните блокове, сякаш го зовеше.

Внезапно чу до себе си нечий глас.

— Малко на чист въздух, а, Уили?

Беше Питър Лени, който го гледаше усмихнато.

Чу се сякаш насън как отговаря:

— Толкова е горещо в пекарницата следобед!

Двамата стояха мълчаливо. После Питър каза:

— Ще те придружа по пътя, ако отиваш в тая посока.

Вървяха край реката и приказваха — за това, за онова, осведомяваха се за ония дребни новини, които са тъй присъщи за всеки малък градец. Уили разбираше, че не може да избяга. Трябваше да продължи. Следобедът преваляше. По-късно изпи чаша чай, качи се в жилището си и облече празничните си дрехи. Вече беше решил. Ще откаже да се оперира. Предпочиташе да умре. Беше почувствал внезапно, че тая операция няма да го спаси. Ракът даваше разсейки, независимо от лечението. Да, ракът се появяваше отново, винаги, неумолимо.

В шест и половина каза на Беси, че ще се поразходи. Страхуваше се, че ще му предложи да го придружи, но тя заяви усмихнато, че е решила да отиде да си купи нова шапка. Трябвало дори да побърза, защото след малко Джени щяла да затвори магазина.

Беше хубава вечер. Уили вървеше по улицата и кимаше ту на един, ту на друг познат. Изпитваше странното нереално чувство на човек, който отива с призрачни стъпки на собственото си погребение… Затормозеното му въображение, което работеше трескаво, създаваше у него особеното убеждение, че всички тия хора, които среща, не са същества от плът и кръв, защото никой от тях не знаеше, че той е почти мъртъв.