Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Вкъщи ли е докторът, Джанет?

Ето, той задаваше отново този глупав, смешен въпрос! И отново седеше в трапезарията, загледан в смешната цигулка над камината. И отново се намери в кабинета, застанал пред бюрото, сякаш стоеше пред небесния съдник.

Изгледах го продължително. Изражението ми беше замислено и сериозно, след това вдигнах тържествено ръка и казах:

— Искам да ви поздравя. Получих резултата. Няма нито следа от злокачествен тумор. Не е никакъв рак, а обикновена брадавица на върха на езика, която ще изчезне след двуседмично лечение.

Уили почувства, че му се завива свят. Някаква огромна вълна на радост заля цялото му тяло. Малко оставаше да припадне от щастие, опиянение и сладостно облекчение. Но бледото му спокойно лице не изразяваше нищо.

— Много съм ви признателен, докторе — рече той смутено. — Радвам се… Наистина се радвам, че… че не е нещо по-лошо.

— Надявам се, че не сте се тревожили много през последните дни — прибавих подчертано аз. — Разбира се, никога нямаше да ви открия от какво се опасявах, ако не бях напълно уверен, че вие не сте човек, който се вълнува и изпада в паника.

— Да, докторе — промърмори Уили, загледан в земята. — Може би наистина не съм човек, който се вълнува.

По лицето му отново се появи типичната спокойна и сдържана усмивка.

— Нали всички казват, че тъкмо това било лошото у мене — че съм бил лишен от въображение…

После, с обичайния си сдържан глас, Уили ми разправи всичко онова, което разказах.

Струва ми се, именно мадам Дьо Севинье — тая изящна и умна жена — е изказала първа мъдрата мисъл, че никой не е герой в очите на собствения си прислужник. Но Монтен я е изпреварил, може би с не тъй духовитата, ала по-мъдра сентенция, че „никой не бива да бъде герой в собствените си очи“. Следователно, за да бъде честен, писателят, който се впуска по опасното море на самооткровението, трябва да признае слабостите на своя характер успоредно с положителните черти, които притежава, да изтъкне не само добродетелите, но и тщеславието си.

Следователно не си въобразявайте, че аз бях детето чудо на Танокбре, безупречният млад лекар, който не се е държал никога глупаво, смешно и предвзето. Неведнъж съм се показвал и глупав, и смешен, и предвзет. И смятам да илюстрирам това, като представя на читателя една дама, която ще назова мис Малкълм.

За първи път срещнах мис Малкълм на една танцова забава — не обикновена забава като „академичната“ в Ноксхил или „риболовната“ в Маркинч, а годишния бал на Хайландското дружество, уреждан от неговия председател, лорд Синклер от замъка Дъндръм.

Това звучи особено тържествено, но може би има защо; Синклерови бяха собственици на корабостроителници, които конкурираха вече успешно най-известните корабостроители по Клайд: те бяха хора от графството, свързани чрез родствени връзки и бракове с половината видни личности в Глазгоу, чието огромно имение между Маркинч и Ардфилан представляваше гордостта и завистта на цялата област.

Синклерови уреждаха всяка година в замъка си танци или по-точно бал, на който идваха всички що-годе известни хора. Случваше се да присъства и по някой дук (членът на Парламента, разбира се, беше редовен посетител, а можеха да се срещнат и по един-двама баронети; и естествено, мнозина планинци чифликчии, с племенна гордост в очи и без пари в кесиите си. Накратко, това беше официална забава, на която хората развяваха потеклото си като знаме, а синият цвят на кръвта действаше по-опияняващо от силното червено вино.

За да се покаже демократичността на местното благородничество, на тоя бал се канеха и най-известните представители на свободните професии в областта — „най-ценните“ лекари и адвокати с техните съпруги. Ето защо в Ардън Хаус се получи една голяма картичка от дебел картон с позлатени краища и винетки и надписи като на надгробен камък, с която доктор Камерън и неговият помощник се канеха на бал.

— Ба! — рече Камерън, като я захвърли върху камината. — Нямам намерение да си губя съня заради тия хора. Вие можете да отидете, млади човече. Моите дни за танци са минали.

Моите обаче не бяха още започнали! Упоритата борба, която бях водил за съществуването си, не ми беше позволила да овладея дори елементарните изисквания за подобен живот. Затова реших да последвам примера на моя шеф и му заявих решително, че ако отида на бала, сигурно ще се чувствам като бик в магазин за порцелан.

— Все пак не е зле да отидете за малко, момчето ми — рече спокойно Камерън. — Ако не за друго, то поне за да проявим известна дипломатичност. Синклерови могат да докарат в кесията ни цял куп гвинеи, ако благоволят да се сетят за нас. Прескочете към десет часа и се постарайте да видят, че се познавате с Негово Сиятелство! — В очите на Камерън заиграха дяволити пламъчета. — Изяжте един сладолед с Нейна Светлост, кажете на члена на парламента, че според мен последната му реч е била ужасна и после се върнете да си легнете като добро и почтено момче.