Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

И така аз отидох на бала.

В началото не се забавлявах никак; дори се чувствах смутен, нещастен и крайно неудобно. Върху широкото мраморно стълбище на подобната на замък къща се беше събрала цяла тълпа хора с римски носове и високи гласове — някаква чудновата смесица от благородни шотландски планинци в яркочервени жакети, които се движеха с явно чувство за превъзходство.

Никой не ми обръщаше внимание. Макар че бях призовал на помощ цялата си гордост на убеден демократ, постепенно започнах да схващам, че представлявам само един неловък младеж, облечен в лошо скроен костюм, зает за случая от Уил Дънкън — неуспял провинциален лекар, който не познаваше никого и никой не желаеше да познава.

Неволно си спомних за Флоберовия Шарл Бовари — глуповатия аптекар, когото всички пренебрегнали в замъка д’Андервилие — и усетих, че се изчервявам леко от срам. Стиснах обаче упорито устни и реших да издържа до края. Опрях гръб до стената на балната зала и се заех да наблюдавам танцуващите. Чувствах се ужасно самотен и се мъчех да презирам тия дребнави престорени хора пред мене, но в действителност презирах самия себе си.

И тъкмо тогава открих, че ме наблюдават две дружелюбни очи. Изчервих се още по-силно. Но тя ми се усмихна и аз й отвърнах с усмивка. Бях убеден, че съм я виждал преди, че Джеми е споменавал името й, когато сме минавали по главната улица на Ноксхил. После си спомних. И обхванат от внезапна самоувереност отидох при нея. Тя седеше под висока палма и ме посрещна с изящна непринуденост.

— Аз ви зная добре — обясни ми тя мило, — макар че не са ни представяли официално. Но вие нямате понятие коя съм.

— Напротив, имам! Вие сте мис Малкълм! — И малко остана да добавя „учителката“, но успях да се сдържа навреме. Да, тя бе учителка, беше преподавала френски в „Сейнт Хилда“ — най-скъпото училище за девойки в Ардфилан, но още съвсем млада получила малко наследство и се отказала от професията си.

Мис Малкълм ми се усмихна и ми направи място до себе си. Почувствах, че самоувереността ми нараства още повече: тя беше любезна, очарователна, човек, с когото можех да говоря.

— Изненадан съм, че ви намирам тука — забелязах поверително, като мислех за социалното й положение, което беше по-ниско и от моето.

— Самата аз се изненадвам често, че идвам тука — отвърна откровено тя. Имаше чудесен глас, добре модулиран и мек. — Ужасно е скучно. Но до известна степен съм длъжна да идвам. Виждате ли, лорд Синклер е мой братовчед.

Не зная какво е представлявало лицето ми в този момент. Братовчедка на лорд Синклер! Тя бе кръвна роднина на главата на тоз род, а аз, глупакът, се бях опитал да се държа покровителствено с нея.

— Не танцувате ли? — Мис Малкълм не даваше с нищо вид, че е забелязала смущението ми, и продължаваше да следва такта на музиката с мъничкото си ветрило от слонова кост.

— Аз съм ужасен танцьор — рекох смутен, засрамен да призная, че не бях следвал дори един задочен курс по това изкуство.

Тя се усмихна.

— Да опитаме ли?

Опитахме. Лека като перушинка, мис Малкълм танцуваше великолепно и насочваше умело тромавите ми стъпки, като ме придържаше тактично към ритъма на музиката. А оркестърът беше чудесен. След първите колебливи минути започнах да изпитвам истинско удоволствие.

— Чудесно беше! — възкликнах аз по момчешки, когато се намерихме отново на местата си.

— Какъв мил начин да ме поканите за още един танц — промърмори тя. — Но най-напред ми донесете сладолед. Шоколадов, ако обичате.

Втурнах се към бюфета, като действах решително с лакти въпреки възмутените погледи на местното благородничество и й донесох сладоледа.

Тя го пое с все същата лека усмивка и го изяде в мълчание. И постоянно кимаше глава на танцуващите, които се носеха край нас. Наблюдавах я с уважение. Имаше наистина прекрасна стойка, а движенията й бяха отмерени и грациозни, без оная предвзетост и претенциозност за благородство, които човек среща толкова често у хората с по-ниско социално положение. Тя беше дама. Да, истинска дама. И беше — как да се изразя — беше много хубава. Леко изпъкналите й очи искряха, а танцът бе обагрил малко хлътналото й изящно лице; беше облечена в очарователна бяла рокля с волани — много проста и младежка. Всъщност тя не бе възрастна. На колко ли години беше? Заинтригуван, опитах се да позная. Може би на двадесет и седем, а дори и по-малко, но нито ден повече от тридесет.

Внезапно й казах с тих глас: