Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Изчервих се до корена на косите си.

— Мис Малкълм не е проклета жена. Тя е дама. И моя много добра приятелка.

Камерън вдигна ръце към небето.

— Господи! — изпъшка той. — А аз мислех, че сте разумен човек!

После излезе от кабинета.

Тая вечер отидох без колебание в дома на мис Малкълм. Поведението на моя старши колега ме бе направило още по-упорит. Нарочно стиснах ръката й по-силно. И й казах, че съм много щастлив, задето я виждам отново. После извадих слушалката си и се наведох да чуя сърцето й. Окуражена може би от необикновената ми непринуденост, мис Малкълм се отпусна назад и ме прегърна нежно през врата.

— Вие сте много мил — прошепна тя, — толкова мил, че не може да се изкаже с думи.

Отдръпнах се, сякаш ме беше ухапала змия.

— Боже мой — заекнах аз, — не бива да се държите така!

Моята професионална етика ме караше да се възмущавам искрено от случилото се. Поведение, което е в разрез със задълженията на лекаря! Човек можеше да загуби дипломата си, да бъде заличен от лекарските списъци и за по-дребни неща. Изпаднах в паника. Гледах я втренчено легнала така и впила в мен големите си влажни кестеняви очи. Избъбрих някакво извинение и просто избягах от стаята.

Щом се върнах в Ардън Хаус, отидох направо при Камерън и му разправих всичко. Старият човек ме наблюдаваше със свойствения си мъдър и прозорлив поглед.

— Значи най-после получихте урока, който заслужавахте. Няма да кажа, че съжалявам за случилото се. Чуйте ме сега, сега сте в настроение да слушате. На колко години смятате, че е тая ваша чудна мис Малкълм?

— Не знам — промърморих аз.

— На четиридесет и две, нито ден по-малко. Четиридесет и две! И от двадесет и четири години вече си търси съпруг. Кажете, виждали ли сте я сутрин?

— Не — едва успях да отговоря аз. — Винаги ме е канила…

— … вечер — прекъсна ме остро Камерън. После замълча многозначително. — Но ако я видите сутрин, както съм я виждал аз, когато имаше жлъчна криза…

С това всичко свърши.

На другия ден лично Камерън отиде на визитация при мис Малкълм. Отиде сутринта и не се забави много. Но странното беше, че преумореното сърце на мис Малкълм веднага оздравя.

Бедната мис Малкълм! Тя беше наистина приятен човек, зажадняла за ласки самотна стара мома. А аз… аз бях ужасен глупак.

Намирах се вече повече от година в Танокбре и макар че обикнах селото и жителите му и при това изпитвах искрена привързаност към сприхавия стар човек, който ми беше шеф, при настъпване на новата пролет започнах да ставам неспокоен и да мисля по-сериозно за бъдещето си. Старата ми амбиция гореше със същия пламък в сърцето ми. Исках да имам собствен дом и собствена практика. Бях влюбен повече от всякога в Мери и понеже имаше вече цял куп пречки за нашата женитба, чувствах, че за да премахна поне някои от тях, трябва да стъпя на крака материално. Можеше ли да се постигне това в границите на едно малко планинско село?

В тия дни на колебание и съмнение станаха редица събития, които по някакъв странен и нелогичен път изиграха решителна роля в определяне на следващата фаза от моя скромен живот. Всичко започна, колкото и да изглежда смешно, с една рибена кост.

Тая рибена кост бе попаднала в гърлото на мистър Джордж Макелър и към девет часа в една априлска вечер бях повикан в неговата вила в околностите на селото. Заварих Макелър измъчван от болки, но доста спокоен. Беше затворен мъж и заклет ерген, със сдържана рязкост на човек, успял в живота само със собствените усилия. Търговец на зърнени храни, той отиваше всеки ден в бюрото си в Глазгоу, където минаваше за един от най-способните и заможни хора в професията. Всъщност домът му се намираше в града, но отчасти от влечение и отчасти поради деловите си връзки със съседните чифликчии предпочиташе да прекарва пролетта и лятото във вилата си край Танокбре.

Добре обзаведената трапезария беше ярко осветена (злополуката се бе случила по време на самотната вечеря на Макелър) и аз успях веднага да определя страданието. Бръкнах с пинцет и с един замах извадих костта, която се бе забила дълбоко в меките части на гърлото.

Успокоението настъпи веднага. Макелър въздъхна продължително и облекчено, преглътна един-два пъти с разкривено лице и се усмихна бавно с типичната си сдържана усмивка.

— Поизмъчила ви е малко — забелязах аз, разглеждайки назъбената кост. — Опасно парченце!

— Да — отвърна Макелър замислено. — Не мога да кажа, че беше приятно. Трябва да ви благодаря, че дойдохте толкова скоро. — После замълча многозначително. — А сега, тъй като съм делови човек, кажете колко ви дължа, докторе?