Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Отклоних въпроса му с усмивка.

— Дребна работа. Просто съседска услуга, нищо друго. Няма да ви взема хонорар.

Джордж Макелър ме изгледа втренчено и още по-изпитателно. Това беше погледът на предприемчив човек, който е успял да спечели редица трудни търговски сделки през своя живот.

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се — отвърнах аз. — Радвам се, че успях да ви направя тая малка услуга. Може би някой ден вие пък ще бъдете в състояние да сторите нещо за мене.

Последва мълчание. Изразът на Макелър оставаше непроницаем, но след като поглади брадата си замислено, най-после каза:

— Седнете. Нямам желание да ям повече. Ще пийнем по чаша уиски и ще си поприказваме.

Когато напълни чашите и запалихме лулите си, Макелър продължи с равнодушен глас, в който все пак се долавяше някакъв особен доверителен тон.

— Слушал съм за вас, докторе, по един или друг повод и не бих могъл да кажа, че онова, което съм чул, е било във ваша вреда. — Той се усмихна сухо. — Не съм човек, който се поддава на внезапни симпатии, не, в никакъв случай. Но както се казва, доброто дело заслужава отплата. — Тук той млъкна и отпи умишлено бавно от уискито си. — Кажете ми, млади човече, чували ли сте нещо за „Роан влей“?

Поклатих глава, леко развеселен.

— Никога — отвърнах аз. — Но предполагам, че става дума за някаква фирма. Така поне звучи.

— Да — рече Макелър замислено. — Фирма, по-точно златна мина в Кафир. — Той сниши гласа си и продължи с присвити устни, сякаш говореше за някаква особена тайна. — Аз и неколцина мои приятели имахме предварителни сведения за тая кафирска мина. И образувахме дружество. Дружество, чиито акции ще станат скъпи, много скъпи. — Последва ново мълчание. — Докторе, съветвам ви да купите няколко акции от „Роан влей“.

Засмях се отново, доволен и едновременно смутен.

— Много е мило от ваша страна, мистър Макелър, но… това не е в моя бранш.

Макелър ме стрелна отново с дружелюбния си, но непроницателен поглед.

— Послушайте съвета ми — рече той, почуквайки подчертано по масата. — Уверявам ви, че няма да съжалявате. — И с тържествено движение побутна към мене бутилката с уиски.

Същата вечер, когато се върнах в Ардън Хаус, попитах Камерън за Макелър.

— Що за човек е той? Изглежда ми сърдечен и искрен.

— О, чудесен човек, тоя Макелър — отговори Камерън. — Прекалено влюбен в среброто може би, но иначе честен и праволинеен, и думата му струва злато. А понеже говорим за пари, мога да ви кажа, че е много богат.

Тази препоръка ми направи силно впечатление. Отначало нямах никакво намерение да последвам съвета му. Но сега, когато семето беше посято, неволно почнах да си мисля за съблазнителната идея да натрупам оня капитал, който беше необходим за бъдещите ми планове: да си купя къща, да започна собствена практика и да се оженя. Да, това беше един невероятно щастлив случай, който би било глупост да изпусна.

Тая мисъл непрекъснато измъчваше съзнанието ми. Имах хубава сумичка от около сто лири, които бях спестил като помощник на Камерън, вложена на сигурно място, в банката. Какво ми пречеше да ги удвоя, да ги утроя, а може би дори да ги превърна в източник на истинска златна мина?

Тая нощ спах малко. Пред очите ми се мяркаха какви ли не блестящи и замайващи перспективи и сутринта, още щом станах, отидох до телефона. Макелър, който не беше тръгнал за бюрото си, одобри решението ми.

— Правилно! — рече той. После добави отривисто и спокойно: — Вие сте умен човек, докторе. Влезте във връзка с Хамилтън, моя борсов посредник, на Инграм стрийт. Той ще се погрижи за вас. И запомнете думите ми: няма да съжалявате.

Не беше трудно да се свържа с Хамилтън, който, по препоръка на Макелър, се оказа необикновено услужлив. Тъй като сумата, с която разполагах, беше малка, а стойността на акциите на „Роан влей“ голяма — тая сутрин те се котираха почти по една лира — Хамилтън предложи да закупя акции по номинална вместо по борсова стойност. Така щях да бъда в състояние да получа не сто, а петстотин акции. Кой би се отказал от такава услуга, която можеше да доведе до голяма печалба? Така сделката беше уредена изцяло по телефона.

Следните няколко дни минаха в напрежение и вълнение. Времето обаче течеше и аз започнах да се питам с ужас дали не съм проявил прекалена доверчивост. Защото нищо окуражително не се случваше! Вестниците не споменаваха за мината, а от Макелър не идваше нито дума. На борсата съществуваше пълно затишие, а моите нещастни акции бяха спаднали с няколко пенса под цената, на която ги бях купил. Започнах сериозно да се нервирам и тревожа; само гордостта ме спираше да изтичам до къщата на Макелър и да поискам обяснение за този отчайващ застой.