Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Старата жена също не знаеше как да изкаже признателността си. Просто не ме пусна да си отида, преди да ме нахрани добре — нещо, от което имах огромна нужда — докато самият Далас вървеше покорно по петите ми и непрекъснато ми стискаше ръката в знак на неизразима благодарност.

Беше почти тъмно, когато тръгнах обратно за Танокбре, и часът минаваше седем, когато стигнах покрайнините на селото. Възбуден от положените огромни усилия, бях престанал изобщо да мисля за времето. Но какво значение имаше това? Бях се оправдал, отговорил бях на обвинението на стария лекар. Чувствах се вече чудно отпочинал и спокоен. И все пак, когато кабриолетът затрака по главната улица, връщайки ме към човешките жилища, това настроение внезапно изчезна и аз си помислих с разтуптяно сърце за моите акции от „Роан влей“, които през този ден навярно бяха скочили още повече.

Спрях рязко кабриолета, слязох и казах на Джеми да се прибере. Продължих пеш и купих вечерния вестник от селската будка.

Но както преглеждах бързо финансовата страница, жаден да прочета новините, които щяха да увеличат още повече парите в моя джоб, изведнъж облещих очи. Едно огромно заглавие с крещящи букви гласеше: „Провалът на Роан влей“.

Прочетох светкавично съобщението със смразено сърце. Вестта за новата златна жила в „Роан влей“ се оказала лъжлива. Работите в мината стигнали до задънена улица. През деня акциите на „Роан влей“ бяха спаднали с цели тридесет шилинга!

Обзет от изумление и смут, останах така, неподвижен пред съзнанието за тая невероятна катастрофа; после, с разтреперани ръце мушнах вестника в джоба и хукнах към къщата на Джордж Макелър.

Не беше трудно да намеря Макелър. Всъщност търговецът на зърнени храни ме очакваше: той крачеше нагоре-надолу из хола и сияеше от зле прикрито задоволство.

— Влезте, докторе! — извика той и ме потупа по гърба с необикновено оживление. — Тоя път спечелихме добре, е?

Погледнах го изумено.

— Така ли? Какво искате да кажете?

Изражението на Макелър започна да се променя бавно; накрая, без да се тревожи от смъртно побелялото ми лице, той възкликна:

— Вие продадохте, нали… продадохте, както ви наредих?

Последва мълчание. После промърморих:

— Не, не съм продавал.

— Какво! — изкрещя Макелър, обхванат от ужас. — Не сте продали? Господи! Но защо, човече? В девет часа тая сутрин се обадих по телефона и ви оставих вест. За по-сигурно дори ви изпратих телеграма. Съобщих ви да продавате при най-високата цена, преди новината за провала на мината да стане достояние на всички. Съобщих ви да продадете всичко. Ако ме бяхте послушали, щяхте да спечелите двойно.

Последва ново тежко мълчание. Той ме чакаше да заговоря.

— Имах една пациентка, там горе в Маркли — продумах аз, без да го погледна. — И изобщо не съм получил съобщението ви. Разбирате ли, отсъствах целия ден…

Макелър избухна, обхванат от възмущение и гняв.

— Отсъствали сте целия ден! Не ви ли казах да поддържате връзка с мене? — беснееше той. — Не беше ли това по-важно от вашата мизерна жалка пациентка?

Не му отговорих. Макелър прехапа устни, мъчейки се да се овладее.

— Вие сте човек, който сам си търси белята — рече той и се обърна гневно настрани. — Много време ще мине, преди да се реша да ви дам друг подобен съвет.

Тръгнах бавно към къщи с изопнато и мрачно лице; всичките планове и прекрасни мечти за богатство бяха рухнали в краката ми. Когато влязох, доктор Камерън седеше до огъня в трапезарията и за минута никой не проговори. Старият лекар ме проследи с очи, докато се отпуснах на стола и си налях унило чаша чай.

— Виждам, прекарали сте тежък ден — рече най-после меко Камерън.

— Да — отвърнах аз кратко и му докладвах как бе протекъл случаят в Маркли.

— Правилно сте постъпили, че сте останали през целия ден — продължи той с нотка на старата дружелюбност в гласа си. — После, след кратка пауза, добави: — О, да не забравя, тук имаше необикновено вълнение, докато отсъствахте. Цяла сутрин се мъчеха да ви намерят от Глазгоу. Нещо във връзка с покупки и продажби. — И след многозначително мълчание заключи: — Но аз бях принуден да им кажа, че сте зает.

— Да — продумах бавно, — бях зает. — Внезапно почувствах някакво особено просветление и си представих Елизабет и нейния съпруг, старата женица — нейната майка — и, най-важното, образа на детето, когато бледото му личице бе започнало да поруменява и животът беше раздвижил малкото телце!