Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Застанал така до огъня, той се закашля внезапно и след момент рече отсечено:

— Най-добре ще е да се кача горе.

Но когато стигна насред пътя до вратата, притисна с ръка дясната страна на гърдите си и бързо пое дъх.

— О! — възкликна той. — Как ме заболя тука!

Втурнах се да го подкрепя, като се обвинявах вече открито за онова, което бе станало. Качих го в спалнята, без да обръщам внимание на протестите му, помогнах му да се съблече и го сложих в леглото. Настанен грижливо, той се почувства малко по-добре и отказа да го прегледам, но не възрази нищо, когато му поднесох пунш с хинин. Останах в стаята, докато се унесе в неспокоен сън. Надявах се, че сутринта отново ще бъде добре.

Но на другата сутрин Камерън далеч не беше добре. В шест часа го намерих зачервен, трескав, с бързо дишане и измъчван от откъслечна глуха кашлица. Този път се наложих и преслушах внимателно гърдите му. Нямаше никакво съмнение. Старият човек бе болен от пневмония, лобарна пневмония 20 20 Пневмония, ограничена в един белодробен дял. — Б.пр. , и самият той очевидно го знаеше, защото ме погледна с насмешливи очи и попита с усилие:

— Десният дроб, нали? — И понеже не му отговорих, добави: — Е, тоя път, изглежда, попаднах в капана, няма що.

Събрах всичките си сили, за да се справя с тоя тежък и непредвиден случай. Без да се колебая, извиках по телефона „Линклейтър“, голямата фирма за медикаменти в Глазгоу, която същевременно поддържаше местна медицинска служба. Те ми изпратиха като помощник един току-що завършил младеж от Инвърнес на име Фрейзър, който пристигна рано същия следобед.

Свикнал вече да работя при голямо напрежение, заклех Фрейзър да бъде добросъвестен с пациентите, обясних му какво очаквам от него и му поверих кабинета. После се втурнах по визитации, като посвещавах всяка свободна минута на Камерън.

Съзнавах отлично, че не може да се очаква бързо и решително излекуване. В оная епоха ние не знаехме нищо за чудотворните лекарства — за сулфонамида, пеницилина и другите антибиотици, които се справят с най-тежките пневмонии и които намалиха смъртността при тая ужасна болест с осемдесет и пет процента. Така в продължение на девет дни пневмонията се развиваше „по определения си път“ и всеки ден бележеше влошаване в състоянието на болния, докато настъпи кризата, която разнася белодробния инфилтрат — благотворно, макар и късно облекчение.

И тъй моята задача, на която се посветих с цялото си сърце, беше да помогна на Камерън да оцелее през тия съдбоносни дни. Чувствах, че ще успея, защото въпреки страданието и болките, старецът се движеше храбро и бодро.

— Не добивайте такъв отчаян вид, човече — заяви той веднъж, правейки опит да се пошегува. — Това е чудесен случай, който ви дава възможност да наблюдавате как се държи един ужасно нетърпелив човек, когато е болен.

Усмихнах се, макар че далеч не изпитвах такова желание, оправих възглавниците и премерих температурата му. Огледах се. Огънят гореше весело в камината, параванът, който предпазваше болния от течение, беше на мястото си, прозорците бяха отворени отгоре, а стаята беше подредена и проветрена. Сестрата от Ноксхил стоеше в долния край на леглото, спретната и делова, готова да изпълни и най-малкото желание на Камерън. „Направихме и ще правим всичко необходимо — помислих си мрачно. — Старият човек трябва да бъде спасен, трябва!“

Така първите три дни минаха спокойно и болестта се развиваше нормално. Но на четвъртия ден състоянието на моя пациент се влоши внезапно с обезпокоителна рязкост. Следях температурата му и мерех пулса и се стараех да не издавам тревогата си, но сърцето ми биеше силно, обхванато от внезапен страх. Удвоих грижите си. През тая и следната нощ бдях неотлъчно край леглото му, като полагах всички усилия да смекча близката крайно опасна криза.

На шестия ден обаче Камерън беше много зле; храчеше често тъмни ръждиви храчки и се мяташе по часове, без да заспи през нощта. На седмия ден с натежало сърце телеграфирах на доктор Гриър в Глазгоу и го помолих да дойде за консултация. Гриър, един от най-известните лекари в Западна Шотландия, беше специалист и авторитет по белодробните заболявания. Той пристигна още същия следобед и спокойно и методично — нещо, от което дори в тия критични минути не можех да не се възхитя — изследва случая от всички страни. Накрая се съгласи любезно с диагнозата ми и лечението, но уви, не направи никакви успокоителни заключения. Когато настоях за мнението му, той само поклати глава.