Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Когато дойде денят за разчистване на сметките, оказа се, че борсовите посредници бяха продали акциите ми, когато курсът им бе паднал най-ниско. Документите им показваха ясно, че бях загубил не само печалбите си, но и собствените си сто лири; по-точно не всичките, защото благодарение на някаква техническа подробност след редица съвсем непонятни за мене изчисления с осминки и шестнадесетинки, се оказа, че от капиталите ми са останали седем лири и петнадесет шилинга. Чек за тая сума ми беше изпратен съответно заедно с благопожеланията на борсата.

Докато разглеждах с безмълвно огорчение това проклето парче хартия, почувствах, че ме обзема някакъв странен порив. И още същия следобед отидох на улица „Хай“ в Ноксхил, където се намираше златарският магазин на Дженкин. Поприказвах малко със златаря и чекът, за мое голямо облекчение, премина в неговите ръце. Подир една седмица Дженкин изпрати в самотната къщичка на брега на залива една чаша за кръщение — чудесна сребърна чаша, при вида на която очите на Елизабет светнаха от гордост и която тя показа с благоговение и трепет на детето, което бе притиснала нежно в прегръдката си.

На тая чаша беше гравирано името на сина й „Джорджи Далас“, а отдолу се четеше необикновеният надпис: „Това, което парите не могат да купят“.

Шотландците — и днес още твърдят решително това — са емоционален народ и доктор Камерън беше, дълбоко в душата си, сантиментален човек, с тая разлика, присъща за повечето северняци, че не проявяваше чувствата си открито. Всеки показ на чувства представляваше за него признак на слабост и всяка груба дума беше по-съдържателна от цяла дузина вълнуващи речи. Така, една неделя, по време на закуска, няколко седмици след случките, които току-що описах, той вдигна очи от металическия кафеник и за мое изумление рече сухо:

— Реших, че вие не сте ми нужен повече като помощник.

Настъпи мъртво мълчание. Наистина аз бях мислил за възможността да напусна Камерън, но само когато реша, че това ще е в мой интерес. Но едно подобно уволнение беше съвсем друго нещо и аз пребледнях от унижение и изненада. Тогава, преди да се съвзема от сътресението, строгото му изражение се смекчи от една крива усмивка.

— Но мога с удоволствие да ви оставя като съдружник. Какво ще кажете да делим наполовина, млади човече? Ще ви предложа условия, каквито пожелаете.

Кръвта нахлу обратно в лицето ми с такава сила, че ми се зави свят.

— Помислете си няколко седмици — предложи Камерън, — обсъдете въпроса с приятелите си и… — той стана с дяволито пламъче в очите и се отправи към вратата — с оная млада дама, която е имала смелостта да прояви интерес към вас.

Това беше огромен, незаслужен жест и аз още пазя свято в сърцето си мисълта, че бях успял да спечеля уважението на този упорит и високонравствен стар провинциален лекар — човек, който говореше малко, но забелязваше всичко, който проникваше веднага в душите на хората с прозорливия си остър поглед и който никога нямаше да избере за свой сътрудник колега, когото не би ценил и почитал. Но неговото решение беше и разумно. Както се изразяваше сам, той „старееше“ и искаше да намери някой, който би споделил грижите и отговорностите на любимата му професия — някой, който един ден би могъл да го наследи.

Първият ми импулс беше да приема с жар, но Камерън настоя да последвам съвета му и да поговоря с моите близки. Отидох най-напред при бившия си шеф, професор Стокмън, чието мнение ценях особено много. За моя изненада, той никак не одобри намерението ми да остана в Танокбре. Смяташе, че мястото не е подходящо за мен, и без да омаловажава значението на провинциалната лекарска практика, заяви, че би било истинска глупост да погреба себе си и — добави той — способностите си в една отдалечена планинска долина на запад. Тия решителни думи ме разколебаха. Сърцето ми подсказваше, че трябва да остана при Камерън, разсъдъкът настояваше да го напусна.

Докато се намирах пред тая дилема, зимата връхлетя върху нас с последната си ярост и времето стана ужасно. Валеше сняг, после дъжд, после пак сняг и отново дъжд, докато пътищата станаха почти непроходими, потънали в лапавица и кал. Пътуването се затрудни, а работата стана крайно уморителна. Ежедневното ми облекло се състоеше от тежки обуща с гети и най-дебелото палто от гардероба ми. Сънят се превърна в лукс. В цялата област върлуваха плеврит, пневмония и всички видове настинки.