Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Камерън бе над шестдесет години и беше изтощен от продължителна напрегната работа. Пневмококова интоксикация беше сломила значително силите му, а при това самият той сякаш не беше в състояние да се бори с болестта. Броят на белите кръвни телца бе намалял и левият му дроб беше също така засегнат, което означаваше двойна пневмония. Гриър ми препоръча само да продължа започнатото лечение: да правя стрихнинови инжекции, при нужда да давам кислород и да се старая да стимулирам силите на пациента, за да се бори със смъртния поход на болестта.

Когато Гриър си отиде, останах за момент сам в дневната стая. Специалистът бе напълно прав: Камерън беше загубил напълно предишните си съпротивителни сили. При тая мисъл притиснах челото си с ръка. Бях сломен от непоносима мъка за тоя човек, комуто дължах толкова много. Съзнанието за неговата доброта, привързаност и сърдечност предизвикваше истинска агония в душата ми.

Осмият ден настъпи без сянка от подобрение. Макар че удвоих усилията си да стимулирам болния, като прибягвах до стрихнин, коняк, кислород и дори етер, макар че се борех трескаво да спра растящата слабост на стария човек, всичко оставаше напразно. Някогашният борчески елемент, който му беше така присъщ, бе най-после изчезнал. Той лежеше инертен, с полузатворени очи и дишаше неравномерно в стъклената тръба, през която минаваше бълбукащият кислород от металната бутилка. Просто не можеше да се повдигне, за да приеме храна. Беше престанал да реагира на лекарствата и моите тихи насърчения и молби попадаха в глухи уши.

Междувременно всички в селото знаеха вече колко опасно болен е техният стар лекар. През целия ден вкъщи пристигаха вести на съчувствие от Танокбре и от околността. Хората изразяваха чувствата си и изказваха добрите си пожелания по най-различни деликатни начини. Пътят пред къщата беше застлан със слама. А Джанет се движеше на пръсти с меките си пантофи, с посърнало и изопнато лице.

Най-после настъпи деветият, фаталният ден. Целият следобед стоях до безжизнения стар човек и виждах как силите му чезнат пред очите ми. Никога няма да забравя този зимен здрач. Настъпи вечер и заедно с припадналия полумрак сякаш мантията на смъртта се спусна неусетно над сломения човек в леглото. Сега Камерън беше почти спокоен и в пълно съзнание. Той обърна с усилие глава в знак, че иска да каже нещо.

— Няма смисъл, млади човече — прошепна той. — Този път няма спасение.

Стиснах конвулсивно ръце и забих нокти в дланите си; неспособен да му отговоря, поклатих отчаяно глава. Но очите на Камерън бяха вече затворени… Това беше краят.

Колко време седях така, в тихия мрак, не мога да кажа. Джанет влизаше и излизаше. В стаята заблещука свещ. После в спокойния и студен въздух се разнесе бавният звън на църковната камбана.

След три дена погребаха стария доктор в селското гробище. Никога не го бях чувал да говори за роднините си, но сега, на погребението, се появиха двама племенници с жените си от някакво далечно северно градче. Те си даваха вид на наскърбени, макар че идеха като вълци, подушили плячка.

Тяхната дръзка алчност не познаваше граници. Нахвърлиха се на банковата сметка на покойника и не забравиха дрехите му, които висяха в гардероба; ровеха се и душеха, навираха нос във всички ъгли на къщата, месеха се на Джанет, на пациентите и дори намекваха, че съм бил прибирал хонорарите в джоба си. Но те бяха, разбира се, законните наследници. След един месец кабинетът беше вече продаден и новият лекар бе поел практиката на Камерън.

Мнозина настояваха да установя нов кабинет, като конкурент на пришълеца, с Джанет като моя икономка, но след смъртта на Камерън Танокбре не ме привличаше вече с нищо.

Заминах безшумно една зимна утрин; както в деня на пристигането ми гарата беше пак гола и пуста, но не толкова пуста, колкото беше моето сърце. Наистина мъката ми беше толкова дълбока, че се чувствах способен на най-необмислени неща и същевременно изпитвах болезнена нужда от топлота и нежност. Отидох да потърся Мери, която беше взела вече последните си изпити и живееше при родителите си в хубавичка вила на около двадесет мили от Глазгоу. Стиснах поривисто и двете й ръце в моята и казах:

— Мери, аз нямам нито положение, нито някакви изгледи, нито пари; имам само един дълг от тридесет лири. Не мога да ти предложа дори що-годе приличен дом. Както знаеш, аз съм католик, и то за съжаление, твърде упорит, а ти си упорита протестантка. При това семейството ти навярно ме смята за безотговорен нехранимайко и може би има право. Всичко това звучи безнадеждно, но ние се обичаме; зная, че можем да живеем добре и съм уверен, че ще успея веднага да си намеря някаква работа. Затова те питам: ще се омъжиш ли за мене, и то веднага, без да размишляваш много, през другата седмица? Ще поемеш ли този голям риск?