Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Мери не проговори, не изрече нито дума, но аз прочетох отговора й в начина, по който ми стисна ръката, в трепетния блясък на откровените й очи, които бяха толкова скъпи за мене.

Късно този януарски следобед един обикновен млад мъж в купен готов костюм и една хубавичка млада жена, облечена в гълъбовосива рокля, седяха стиснали здраво ръцете си и гледаха със съсредоточена напрегнатост през прозореца на мръсно третокласно купе в почти празен влак от Кардиф, който се катереше с пъшкане по склона на долината Ронда. След женитбата ни жена ми и аз напуснахме Шотландия и пътувахме вече цял ден, след като сменихме влака при Карлайл и Шрусбъри; сега, в крайния етап на това дълго пътуване до Южен Уелс, и двамата се чувствахме обхванати от необикновено вълнение при мисълта за новия живот, който ни предстоеше в този странен и грозен край. Сивата мъгла се виеше вън надолу между черните планини, които се издигаха от двете страни, прорязани от рудни разкопки и обезобразени от огромни купища сгурия, по които тук-таме пъплеха дръгливи овце с напразна надежда да открият паша. Нямаше ни храсти, нито стрък трева. Дърветата, които се мяркаха в бледнеещата светлина, приличаха на мършави привидения-джуджета. При един завой на релсите блесна червеникаво сияние на някаква леярна, което освети двадесетина работници, съблечени до кръста, с напрегнати тела и вдигнати ръце. После това бледо видение изчезна бързо зад съоръженията на една мина.

Падналият мрак сякаш подчертаваше още по-рязко странния и ужасяващ вид на гледката. След още няколко минути влакът спря задъхан в Тригени, последното селище в долината и краят на железопътната линия. Бяхме пристигнали. Аз грабнах куфара, скочих на земята и помогнах на жена си да слезе.

На изхода от гарата се спряхме, разочаровани, че никой от чиновниците в мината не бе дошъл да ни посрещне, потиснати от невзрачния и жалък вид на градчето, което се състоеше от редица грозни миньорски жилища и пръснати тук-таме параклисчета и кръчми; навсякъде наоколо се издигаха грамади сгурия, а над всичко се стелеше гъст саван от пушек и мъгла. „Какви перспективи!“ — помислих си със свито сърце. Къде, о, къде бяха свежите зелени долчинки и обраслите с изтравниче поля на Танокбре?

Докато стояхме така, без да знаем накъде да тръгнем, зави силна сирена и цяла тълпа миньори заизлизаха от шахтата на мината. Бяха все почернели хора с нездрави лица, изпоцапани от пот и въглищен прах, и всеки носеше мъничка петролна лампа, закрепена върху горния край на шапката. Приближих се до един от тях и го помолих да ни посочи пътя към лекарското жилище. Той ме изгледа втренчено и заговори високо на уелски, от който не можах да проумея нито дума. Друг ми отговори по същия начин. Най-после открихме някакъв младеж, който разбра въпроса ми и бе любезен да ни заведе до жилището, което, за наше голямо разочарование, се състоеше, както узнахме след малко, само от две оскъдно мебелирани стаи в една миньорска къщичка. При пристигането си бяхме посрещнати от поток мръсна вода, която се изля от тръбата на банята на съседната постройка.

Стопанката на къщата беше жена на средна възраст, с правилни черти и черна коса. Посрещна ни много учтиво, но не особено любезно. Представи се като мисис Морган, показа на жена ми спалнята на горния етаж и бедно обзаведената кухня, обясни, че трябва да черпим вода от кладенеца до къщата и ни посочи мизерната тоалетна. После ни остави сами.

— Е — продумах аз с изкуствено оживление, — не е съвсем лошо.

— Да, мили.

— И ще бъдем самостоятелни.

— Да, мили.

— И поне ще ни плащат прилично.

Обявата в „Ланцет“ 21 21 Реномиран седмичник по медицина. — Б.пр. , поместена от каменовъглената компания в Тригени, която ни бе примамила веднага в това чуждо място, осигуряваше на новия лекар петстотин лири годишно.

Въпреки това, застанали така, един срещу друг на изтъркания линолеум, ние се спогледахме с жалка и колеблива усмивка, чувствахме се просто потиснати от вида на разнебитените, тапицирани с мушама мебели, тънките протъркани завеси и пробитото кресло, повехналата папрат върху шарена бамбукова стойка, както и от тежката атмосфера, характерна за четвъртокласен пансион; всичко това беше толкова различно от картината, породена от пламналото ни въображение — картина, в която Уелс представляваше земя на плодоносни пасища, истински рай за двама души като нас. В този момент забелязах врата, която може би водеше към някакво допълнително помещение, и я дръпнах силно. Оказа се, че това е долап, от който се изтърколи с трясък не скелет, а цяла дузина празни бутилки от уиски, оставени от моя предшественик; както научих по-късно, той редовно се напивал до припадък. Този последен удар беше прекалено силен за нещастната ми жена. Нервите й не издържаха, тя се отпусна, седна на куфара и избухна в сълзи.