Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Мисля, че свършихте чудесна работа, докторе — прошепна той със стиснати от болка зъби, — макар че можах да видя само края на операцията.

Човекът беше дошъл в съзнание и ме бе наблюдавал в продължение на цели пет минути!

Когато го измъкнаха изпод срутените отломки и го сложиха на носилка, очите му все още бяха втренчени в мене. Той се опита да каже нещо. Но припадна. Малко остана и аз самият да припадна, защото минутка след като тръгнахме по трудния и бавен път към шахтата, на петдесет крачки зад гърба ни се разнесе силен грохот и целият скален таван се срути на земята.

Стигнахме на повърхността в два часа сутринта и ми се стори, че звездите никога не са блестели така ярко. Нямаше линейка. Отнесохме ранения на носилката до дома му, където останах да се грижа за него, подпомаган от районната сестра, докато човекът се почувства значително по-добре. Зазоряваше се вече, когато се намерих вкъщи. „Господи — помислих си замаян, като влизах, — какъв странен начин да прекараш първата си брачна нощ.“

Първите впечатления от едно място често се оказват погрешни, но в този случай, уви, отговаряха на действителността. Никое миньорско селище не може да бъде хубаво и Тригени, безспорно, беше „лоша стока“, както се изразяваха тук. Животът на населението беше съсредоточен в мината и тъй като малкото каменовъглено дружество, въпреки доброто си и почтено търговско име, не беше богато предприятие, хората тук трябваше да разработват мокри и плитки пластове, въглищата бяха второкачествени и се добиваха трудно, а каменовъглената индустрия през тия години изобщо беше в упадък, липсваха и ония битови условия, които човек с право би могъл да очаква в една цивилизована страна.

В селото нямаше нито болница, нито рентгенов апарат.

Дружеството правеше всичко, каквото можеше, за да осигури лекар за миньорите и семействата им, но способностите и опитността на хората, които се съгласяваха да работят при такава обстановка, бяха естествено, твърде съмнителни. Така през последните години в Тригени бяха работили по-дълго или по-кратко време редица неопитни младежи, току-що взели изпитите си, възрастни лекари, които нямаха понятие „в каква дупка попадат“, патентовани аптекари с полумедицински дипломи и — най-лошото от всичко — цяла върволица пропаднали „специалисти“, провалили се на други места или дори зачеркнати от лекарските списъци заради нарушения на професионалния кодекс. Такива нещастници обикновено се опитват да се скрият от очите на света и да изкарат хляба си в някое забравено от бога кътче на страната. Моят предшественик, бедният човечец, се бе оказал непоправим пияница, който накрая бил отведен в болницата в Кардиф в състояние на делириум тременс.

Не беше чудно тогава, че нашето пристигане не предизвика вълнение, че посрещането бе студено и апатично. Въпреки това под своята резервираност и сдържаност хората криеха топли и добри сърца. Уелсците са способни на благородни прояви и щом веднъж преодолеят недоверието си към чужденците, могат да бъдат необикновено гостоприемни. Моето поведение при този първи медицински случай, с който всъщност не можех да се гордея, защото ми беше просто наложен от обстоятелствата, бе направило добро впечатление и макар че все още ме гледаха с подозрение, хората започваха да се питат с надежда дали най-после са попаднали на „не толкова загубен човек“. Управителят Дай Луис ни посети в квартирата и прояви необичайно за него старание да се покаже учтив и любезен. По-късно ни прати, заедно с благопожеланията си, товар дърва и въглища от мината, за да не стоим поне на студено. А мисис Морган, хазайката, стигна дотам, че окачи чисти завеси в дневната стая и дори обеща да покаже на жена ми как се приготовляват стафидени питки — прочут уелски деликатес. Тая ниска мургава жена бе загубила съпруга си при злополука в мината преди няколко години и сега таеше в гърдите си особена мъчителна меланхолия и сдържаност, съвсем различна от тая на Джанет, чиято мълчаливост бе примесена с някаква лека саркастичност и която, въпреки своята строгост, сякаш постоянно се мъчеше да не се разсмее.

Аз работех от сутрин до вечер и преглеждах в претъпканата амбулатория близо до мината, докато стените се изпотяваха, а въздухът ставаше задушен от изпаренията на потните тела. Лекувах миньори с артроза на коленните стави и с нистагъм 25 25 Непрекъснато треперене на очните ябълки. — Б.пр. , с хронични артрити и навехнати или разкъсани крайници. Също жените и децата им — нещо, което ми отнемаше по четири-пет часа на ден. Въпреки затрудненията и липсата на условия, а може би тъкмо поради това, работата ми заслужаваше усилията, които полагах. Миньорът с ампутирания крак се възстановяваше чудесно. Единствен лекар в селището и околността, аз изпитвах особена гордост от отговорностите си, някакво възторжено чувство при мисълта за надеждите, които ми откриваше бъдещето.